— Ако слезем до кея и се окаже, че е заключена, ще изгубим ценно време. А и знае ли някой от нас как да използва сателитна връзка? Или корабен телеграф?
Мълчанието им ме убеди, че никой от тях не беше наясно с тази техника.
Фрейзър отново стовари юмрука си по вратата.
— По дяволите!
— Хайде да потърсим Кинрос. Ще използваме ферибота — предложи Броуди.
Кинрос живееше до пристанището. Скоро стигнахме края на селото и Броуди каза на Фрейзър да мине напряко по тясна калдъръмена уличка, обходна на главната. Веднага забелязах, че дървеното бунгало на капитана беше ремонтирано наскоро и както на повечето сгради в Руна имаше нова дограма и врати.
Останалата част от сградата обаче беше в окаяно състояние. Явно стопанинът й не се грижеше много за нея. Портата в дъното на алеята просто липсваше, а малката градина отпред беше буренясала и осеяна с ръждясали части от лодки. Една малка лодка от фибростъкло лежеше в тревата с голяма дупка на дъното. Броуди ми беше казал, че Кинрос е вдовец и живее сам със сина си. Това обясняваше нещата.
Двамата с него оставихме потъналия в мрачни мисли Фрейзър в колата и поехме по пътеката. Звънецът ни посрещна с весела електронна мелодия. Но никой не отговори. Броуди позвъни още веднъж, после удари няколко пъти с юмрук по вратата.
Отвътре се чу приглушен звук, нечии стъпки приближиха и вратата се отвори. На прага застана Кевин Кинрос. Хлапето на капитана вдигна поглед към нас, после бързо го отмести. Акнето бе нашарило лицето му с огромни червени хълмове и то приличаше на топографска карта.
— Баща ти тук ли е? — попита го Броуди.
Хлапакът поклати глава, без да поглежда към нас.
— Къде е?
Той пристъпи неловко от крак на крак и притвори вратата, докато остана само една тясна ивица от лицето му.
— Долу при лодките — смънка. — В работилницата.
И веднага затвори вратата.
Ние се върнахме при колата. Пристанището едва удържаше под напора на огромните вълни и подскачащите върху тях лодки. Завързаният за кея ферибот се мяташе и дърпаше като подивяло животно. Морето беснееше и разпенените вълни биеха по вълнолома с не по-малка сила от дъжда.
Фрейзър подкара надолу към ръждясалата барака на брега, откъдето бях минал вчера на път за Броуди. Тя беше разположена близо до подножието на високите скали, които ограждаха пристанището и представляваха естествена защита в такива дни.
— Работилницата е обществена — обясни ми Броуди, когато слязохме от колата и забързахме натам, борейки се с ураганния вятър. — Всички я поддържат, с каквото могат, а при нужда всеки идва тук и я ползва.
— Това ли е лодката на Гътри? — посочих към повдигнатото на трупчета рибарско корито, което бях забелязал онзи ден. Отблизо можеше да се види, че състоянието му е по-лошо, отколкото си мислех. Половината от дъските по корпуса липсваха, придавайки му вид на скелет на отдавна изчезнало праисторическо животно.
— Да. Все се заканва да я пусне отново в морето, но не изглежда да се е забързал — поклати скептично глава той. — Предпочита да харчи парите си в бара.
Заобиколихме струпаните строителни материали пред работилницата и влязохме. Вятърът блъскаше незатворената врата с такава сила, че имах чувството, че всеки момент ще я отскубне от пантите й. Вътре беше горещо и задушно. Въздухът тежеше от миризмата на машинно масло и дървени стърготини. По пода се търкаляха стружки, капки от припой и всякакви дървени изрезки. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с почернели от мръсотия инструменти. От радиото се носеше нежна мелодия и се мъчеше да се пребори с буботенето на генератора.
В помещението имаше петима или шестима мъже. Гътри и един по-дребен мъж бяха приклекнали до пръснатите по пода части на разглобен двигател. Кинрос и останалите играеха карти на стара пластмасова маса, по която имаше наполовина изпити чаши с чай. Една ламарина с подгънати нагоре краища служеше за пепелник и вече преливаше от фасове.
Щом влязохме, всички оставиха заниманията си и впериха погледи в нас. Не можеха да се нарекат враждебни, но не бяха и дружелюбни. Мъжете ни гледаха мълчаливо и чакаха.
Броуди спря пред Кинрос и каза:
— Може ли да поговорим за момент, Йън?
Кинрос сви рамене.
— Не съм те спрял.
— Разговорът е личен.
— Тук не сме на площада, нали?
Той извади кесия с тютюн и бръкна в нея с омазнените си от маслото пръсти.