Разнесоха се не овации, а по-скоро рев, моментален и свиреп, който се надигна от гърлата на всички присъстващи. Сега върху лицата им имаше омраза, без съмнение всяка глава бе изпълнена с грозни спомени за загинали любими и опожарени домове — омраза, отприщена от Благословената дама, която говореше с гласа на Отеца. „Удавихме се в тяхната кръв — помисли си Рева, докато шумът я заливаше. — И пак не е достатъчно.“
Слезе от сандъка и поспря при вида на Елеса, заровила глава в полите на Велис. Мъничкото ѝ личице бе напрегнато и обляно в сълзи на страх, сякаш се опитваше да се скрие от рева на тълпата. Рева клекна до нея и избърса мокрите ѝ бузи.
— Всичко е наред — каза ѝ. — Те просто се радват да ме видят.
Рева чака два дни завръщането на Арентес и посрещна стария гвардейски командир на портите с топла прегръдка.
— Простихте ли ми вече, милорд?
— Милейди заповядва и аз се подчинявам — отвърна той с леко скован тон, макар че тя различи намек за усмивка зад мустаците му. — Освен това — продължи Арентес, като махна към редицата оковани мъже на пътя — пленяването на враговете ви е мой свещен дълг и не бих се лишил от него в името на каквато и да било слава.
— Нямаше никаква слава за печелене. Само още кръв. — Очите ѝ се плъзнаха по пленниците, двайсетина измършавели мъже в различна степен на опърпаност, някои уплашени и клюмнали от изтощение, други взиращи се в нея с мрачно предизвикателство. — Синовете.
— Плюс неколцина разбойници. Реших, че ще е по-добре да ги обесим пред хората, за назидание.
— Ако не са изнасилвачи или убийци, ще ги пратя на кралицата. Тя гори от желание да използва всеки мъж, дори и най-недостойния.
— Вестта за едикта плъзна нашир и надлъж. Не всички се радваха да го чуят.
— Ще се зарадват, като чуят словото на Отеца. Опасявам се, че ще имам нужда от вас и войниците ви още утре. Време е да огледам цялото си васалство.
Той ѝ се поклони.
— Разбира се, милейди. — Изгледа гибелно пленниците. — Какво ще пожелаете да правим със Синовете?
— Лейди Велис ще ги разпита. Като се върна, ще се погрижим да си получат заслуженото.
Елеса пак се вкопчи в нея и се разплака, молеше да ѝ позволят да тръгне с тях. Рева обаче твърдо ѝ заповяда да остане с Велис — по-твърдо от необходимото, ако се съдеше по това как се извисиха воплите на момиченцето.
— Майчинството си има цена — каза ѝ Велис, докато притискаше Елеса към корсажа си.
„Аз не съм ѝ майка.“ Рева се спря, преди да го изрече, и приклекна да отметне косата от очите на Елеса.
— Грижи се добре за лейди Велис и залягай над уроците. Аз ще се върна скоро.
Остави Арентес да избере маршрута им: разчиташе на по-добрите му познания за васалството.
— На запад, а после на юг, така мисля аз, милейди — каза той. — Западняците са най-малко набожните хора в Кумбраел, така че нищо не пречи да свършим първо най-тежката работа.
На запад имаше предостатъчно следи от воларианска дейност, поредица от разрушени села и тук-там някоя купчина гниещи трупове сред лозята. Във всеки от тези случаи Рева заповядваше да ги погребат и над тях да бъдат изречени молитви от единствения придружаващ ги жрец — дългурест мъж на средна възраст, избран заради забележителната си смелост при обсадата и мълчаливия си нрав. Самата тя намираше, че напоследък молитвите хич не я влекат. „Тихият жрец е добрият жрец“, пошегува се наум и се зачуди дали да не си го запише.
С напредването им на запад опустошенията намаляха, а после и напълно изчезнаха в хълмистите земи по границата с Нилсаел. Рева знаеше от Велис, че това е един от най-процъфтяващите райони на Кумбраел, виното е с най-добро качество, а хората се отличават с буйните си празненства и слабото придържане към Десетокнижието. Арентес я отведе до най-големия град в района, на практика укрепление, проснало се върху един хълм и опасано от внушителни стени, които следваха очертанията на покритите с лозя склонове като непрекъсната каменна лента.
— Лесно е да се разбере защо воларианците са ги оставили на мира — отбеляза Арентес, докато яздеха към портите.
— С времето щяха да стигнат и до тях — каза Рева. Очакваше да имат затруднения на влизане — в края на краищата беше напълно възможно тези хора да нямат представа коя е, — но откри, че градската стража вече се е строила и портите са отворени. Един набит мъж в дълга роба беше коленичил под свода на портата, разперил ръце в молитва.
— Лорд Ментари, градският управител — обясни Арентес. — Притежава повечето лозя на мили околовръст. Изпитва силна почит към дядо ви.
— Но не и към чичо ми? — попита Рева.
— Чичо ви беше доста по-старателен в събирането на данъци, отколкото в проявите на благосклонност към стари приятели.