— Значи е хубаво, че имам само нови приятели.
— Благословена лейди! — Лорд Ментари плесна с ръце, когато тя се приближи и слезе от коня, за да огледа града. Стори ѝ се странно да види толкова много невредими сгради, след като седмици наред беше гледала развалини. — Вие носите словото на Отеца на недостойните ни уши.
Рева се намръщи отвисоко към опулената физиономия на мъжа: очакваше да зърне там някаква искрица пресметливост, но благоговението му изглеждаше съвсем искрено.
— Всички уши са достойни за словото на Отеца — каза тя. — Но той не иска от теб да коленичиш, нито пък аз.
Набитият лорд се изправи, макар че гърбът му остана раболепно превит.
— Разказът за вашата победа вече стана легендарен — избълва той. — Благодарността на нашия скромен дом не знае граници.
— Радвам се да го чуя, милорд. — Тя вдигна калъфа, в който се намираше свитъкът с едикта на кралицата. — Защото ви нося вест как можете да я изразите.
Бяха нужни два дни, докато се съберат хората от околността, за да чуят думите на Благословената дама — два дни, през които Рева трябваше да изтърпи пира, организиран от Ментари в нейна чест, и сума ти прошения, което засега се оказваше най-неприятното ѝ занимание. Тя отсъди само в най-ясните случаи и накара Арентес да запише останалите и да ги прати на Велис. Въпреки явния комфорт и сигурност, на които се радваха тези хора, прошенията разкриваха, че не е нужно войната да стигне до прага ти, за да причини зло. Изобилстваха жалби срещу бежанци от изток, които крадели реколтата и добитъка или се настанявали на земя, която не им принадлежи, и макар че армиите на Токрев не бяха минали оттук, роботърговците му несъмнено бяха идвали; плачещи майки разказваха за синове и дъщери, отвлечени при набези. Въпреки цялата им скръб Рева намираше в тези разкази някаква мрачна утеха — способността на воларианците да всяват омраза във всяка душа, която докоснат, улесняваше задачата ѝ.
Вечерта на втория ден тя прочете едикта, застанала на верандата на дома на Ментари, докато хората се тълпяха долу, на широк булевард с елегантен бронзов фонтан по средата. Този път, когато свърши, мърморенето беше по-силно, а физиономиите на тълпата — не толкова прехласнати. Все пак, въпреки явния им дискомфорт, нямаше открито несъгласие или викове на неодобрение, а множество набожни люде изразиха одобрението си, докато Благословената дама изричаше своята лъжа.
— Единайсета книга — прошепна лорд Ментари, когато тя слезе под продължаващите овации на тълпата. — Като си помисля само, че ще доживея да видя такова нещо.
— Живеем във времена на промени, милорд. — Рева прие книгата, подадена ѝ от Арентес, и погледна бележките, които Велис бе нахвърляла за този район. — Моята почитаема съветница е пресметнала квотата ви на минимум две хиляди мъже в боеспособна възраст, вземайки предвид скорошните неприятности и преброяването, извършено преди пет години. Сигурна съм, че Отецът ще ви се усмихне, ако надхвърлите тази бройка.
Обиколката на цялото васалство отне близо месец, град след град, село след село, някои претъпкани с бежанци, други почти празни, тъй като много от жителите им ги бяха напуснали в очакване на воларианска атака. Рева откри, че лъжата ѝ се приема най-охотно на местата, изобилстващи от останали без дом хора, много от които бяха опознали от първа ръка природата на враговете. Даже там, където никой не беше пострадал от войната, пак имаше предостатъчно уши, жадни да чуят думите на Благословената дама, макар не всички да бяха тъй отворени към посланието на Отеца.
— Имам четирима синове и кралицата иска трима от тях — каза една плещеста жена в някакво село в крайречните земи на югозапад. Хората тук се славеха със своята жилавост, изкарваха си прехраната, като ловяха змиорки с кошове в множеството рекички около домовете си. Селищата им често бяха ограничени до няколко къщи и рядко имаше църква. Жената гледаше свирепо Рева, докато събралите се селяни мърмореха в знак на съгласие, макар че някои явно бяха уплашени от Арентес и петдесетимата му гвардейци. Начумерената жена обаче не им обръщаше никакво внимание. — Как да се изхранва едно семейство, като няма кой да кара лодките и да събира кошовете?
— Никой няма да остане гладен — увери я Рева. — Всичката допълнителна храна, която е нужна, ще бъде осигурена от дома Мустор и кралицата, напълно безплатно.
— Чувала съм обещания от твоя дом и преди — отвърна жената. — Когато отмъкнаха мъжа ми, та да могат онези азраелски копелета да му прережат гърлото. А сега ти искаш да се бием за тях.