— Това васалство беше спасено от азраелците — каза Рева. — И нилсаелците, хората от Северните предели, сеордите и еорилите. При Варинсхолд се бих редом с мелденейци и ренфаелци. Старите времена си отидоха, сега се бием един за друг.
Жената насочи пръст към Рева и гласът ѝ се извиси до ядосано ръмжене.
— Ти се бий за тях, моме. Аз не ги познавам, никога не съм виждала тез… воларанци, за които говориш, а всеки лъжец може да разправя, че говорел с гласа на Отеца.
Гвардейците се напрегнаха и сержантът им пристъпи напред с полуизваден меч, но Рева му извика да спре.
— Думите ѝ са богохулство и измяна, милейди — каза сержантът с вцепенено от ярост лице; гледаше кръвнишки жената, която сега остана сама, понеже съселяните ѝ се дръпнаха назад, бързо забравили досегашните си симпатии. Въпреки липсата на подкрепа жената не помръдна от мястото си и се въсеше срещу Рева без нито помен от страх или съжаление върху обруленото си лице. Сержантът продължи: — Ти не беше в Алтор. Не видя какво направи за нас Благословената дама. Ако не беше тя, сега ти, синовете ти и цялото това село щяхте да сте само пепел и кости. Дължите ѝ всичко, както и всички ние.
Погледът на жената не се откъсна от Рева.
— Тогаз по-добре ме обесете, лейди. Защото няма да ми вземете синовете, независимо дали Отецът го е казал, или не.
Очите на Рева се плъзнаха по тълпата и откриха в задните редици трима младежи, двама от тях явно уплашени от случващото се — бяха свели глави и без съмнение се молеха това стълкновение да свърши, — но най-високият стоеше и гледаше плещестата жена с мрачно негодувание.
— Синовете ти не могат ли да говорят от свое име? — попита Рева жената. — Както Десетокнижието, така и законите на васалството постановяват, че човек възмъжава на седемнайсетгодишна възраст. Ако твоите синове са пълнолетни, нека сами направят избора си.
— Синовете ми знаят своя дълг… — започна жената, но млъкна, когато най-високият от тримата младежи вдигна ръка и започна да си пробива път през тълпата.
— Алерн Вареш, милейди. — Той се поклони. — Предлагам ви службата си в съответствие с едикта на кралицата.
— Стига! — изръмжа жената и пристъпи напред да отвърти един шамар на младежа, преди отново да се втренчи навъсено в Рева. — Той не е ваш, че да го вземате!
Рева се канеше просто да я пренебрегне и да благодари на младежа за лоялността му, но спря, щом видя сълзите в очите на жената и как тя застана пред сина си да го опази. Рева слезе от каруцата и се приближи към нея.
— Името ти?
Жената стисна зъби и избърса очите си с дебелите си пръсти.
— Реала Вареш.
— Ти си загубила много, Реала Вареш. И ме боли да искам от теб още. — Тя посочи все още коленичилия Алерн. — Така че като признание за твоята жертва квотата на това село ще се смята за изпълнена от службата на този мъж.
Жената оклюма и вдигна ръце към лицето си. От шокираната реакция на сина ѝ и тълпата Рева предположи, че вероятно за първи път някой я вижда да плаче.
— Лорд Арентес — каза Рева.
— Милейди!
— Този младеж е достатъчно висок за гвардеец, не смятате ли?
Арентес измери с кратък поглед Алерн.
— Тъкмо колкото трябва, милейди.
— Много добре. Алерн Вареш, от днес си зачислен в домашната гвардия на лейди губернаторка Рева Мустор. — Тя хвърли още един поглед към хлипащата му майка. — Имате час да се сбогувате. Лорд Арентес ще ти намери кон.
Върна се в Алтор, следвана от петстотин мъже и петдесет жени, до един доброволци, желаещи да маршируват под командването на Благословената дама. Можеха да са и хиляда, но не разполагаха нито с провизии, нито с товарни коне за толкова много. Земите южно от Алтор бяха най-богати на наборници и уши, склонни да слушат лъжата ѝ, защото бяха страдали най-много от набезите на воларианците. Те бяха водили собствена малка война по залесените брегове на Колдирон и притоците ѝ и разполагаха с изобилие от пленени оръжия. Според Арентес този район открай време бил сърцето на кумбраелското стрелково майсторство и първите лъкове били издялани от тисовете, виреещи в гъстите гори. Пред лицето на Воларианската заплаха отдавна разпуснати роти, някога представлявали гръбнака на кумбраелската военна мощ, се бяха сформирали наново под ръководството на капитани ветерани, за да подхванат смъртоносна гоненица сред дърветата, продължила с месеци, до освобождението на Алтор.
Рева заповяда ротите да бъдат запазени и да наберат още сили, преди да се явят в Алтор напролет. Въпреки свирепата им всеотдайност тя ги намери за смущаваща пасмина, със сурови очи и мрачни изражения, а множеството гниещи трупове на воларианци, висящи в гората, бяха свидетелство, че жаждата им за мъст далеч не е утолена. „Как ли ще се развихрят, когато преплаваме океана?“, зачуди се тя, търсейки напразно в паметта си пасаж от Десетокнижието, който да подкрепя отмъстителните мисли.