Рева започваше всеки ден с уроците на Елеса, отначало с ножа. Намериха кама, която пасваше на малката ръка на момиченцето. Въпреки целия си ентусиазъм то беше непохватна ученичка, склонна често да пада и да си одира коленете, макар че за разлика от всяка друга работа, която ѝ възлагаха, уроците ѝ с Рева никога не предизвикваха сълзи. Страстта ѝ към въпросите обаче не утихваше.
— Ти на моята възраст ли беше, когато се научи на това?
— Аз започнах по-малка. Не скачай, когато мушкаш, така си губиш равновесието.
— Кой те е учил?
— Един много лош човек.
— Защо лош?
— Искаше от мен да правя лоши неща.
— Какви лоши неща?
— Прекалено много са, за да ги изброявам. Гледай мен, не краката си.
Остави я да се упражнява на моравата и отиде на верандата при Велис, която се беше увила в кожи, за да се пази от зимния студ, и държеше запечатан свитък.
— Значи пристигна?
Велис кимна и ѝ подаде свитъка, макар че погледът ѝ се задържа върху Елеса, която танцуваше тромаво по тревата.
— Тя не е много подходяща за тази работа.
— Ще се научи, и от двете ни.
— Защо я взе? Можеше да ѝ намериш приличен дом другаде. Кумбраел е пълен с опечалени майки, които копнеят за деца.
Рева хвърли поглед към Елеса, която тъкмо парираше удара на невидим враг.
— Тя не избяга. Когато влязох в дома ѝ, се опита да ме намушка, и даже когато ѝ отнех ножа, пак не побягна. — Обърна се към Велис. — Ще съм ти благодарна, ако се погрижиш за документите за осиновяване.
— Сигурна ли си? Тя е толкова малка.
— Има благороден произход и остър ум. С теб като наставница ще се справи много добре. Освен това трябва да си подсигурим бъдещето.
Очите на Велис се насочиха към свитъка и се задържаха върху печата на кралицата.
— Никога не съм искала от теб да ми обещаваш нещо. Но сега искам. Каквото и да те чака зад океана, обещай, че ще оцелееш и ще се върнеш при мен.
Рева разгъна свитъка и видя, че е написан от ръката на самата кралица и е пълен с поздравления и благодарности за усърдното налагане на едикта. Завършваше с учтиво формулирана заповед да доведе силите си в Южна кула до последния ден на илнасур. „Когато зимата още няма да е свършила — осъзна Рева. — Тя възнамерява да отплава преди настъпването на пролетта.“
— Рева — промълви Велис със задавен шепот.
Рева я хвана за ръката и лепна целувка на бузата ѝ, преди да изрече още една лъжа:
— Обещавам.
5.
Вейлин
Навремето Вейлин беше прекарал една зима в прохода Скелан, опитвайки да се бори с нарасналите лонакски набези. Тогава там бе пълно с братя и Вълчи бегачи, в рязък контраст с мълчаливите стени и кули, които виждаше сега, без братя, които да ги посрещнат, докато се приближаваха към ниската кула при входа на прохода. Знаеше, че Солис е имал добра причина да го изостави: лонаките се бяха съгласили на мир, а той се нуждаеше от всеки човек, който успее да намери, за да се противопостави на нашествието, но все пак пустотата във великия северен щит на Кралството бе смущаваща — мерило за това колко много се е променило за толкова кратко време.
— Едно време моят народ би се зарадвал на такава гледка — отбеляза Кирал, явно доловила чувствата му. — Но сега дори те го смятат за лоша поличба.
Вейлин се обърна, когато лорд-маршал Орвен спря коня си до него. Петдесетте души под негово командване бяха всичко останало от конната гвардия на кралицата.
— Сложете стражи. Тази нощ ще почиваме тук.
Прекара нощта в кулата с Кирал и Надарените от Нериново — всички те бяха избрали да го придружат, вместо да се присъединят към предстоящото пътуване на кралицата през Борелианския океан. Самата кралица беше благословила начинанието им с добре подбрани думи и прелестна усмивка, в пълен контраст с реакцията ѝ, когато той ѝ беше разкрил намеренията си насаме.
— Искаш да тръгнеш през северните ледени полета посред зима? — Беше го извикала в покоите си в двореца и часът бе късен. Макар че, ако се съдеше по смеха, проникващ през вратата, някои от децата бяха още будни. От освобождаването на града насам броят им растеше неотклонно, докато накрая в това крило на двореца не се стълпиха близо двеста сирачета, всички официално признати за повереници на Короната по волята на кралицата. Покоите на Лирна бяха почти без украса, пълни с книги и подбрана част от свитъците на брат Харлик, а на писалището ѝ имаше няколко спретнати купчинки бележки, изписани с прецизния ѝ почерк. Мястото беше мъжделиво осветено от една-единствена лампа и сиянието на огъня, което оставяше половината ѝ лице в сянка, докато тя го гледаше намръщено и с предпазливо смайване, сякаш очакваше от него да завърши някаква несполучлива шега.