Алтурк млъкна и се загледа в далечните огньове с очите на уморен човек, който скоро ще стигне залеза на живота си. Не се обърна, когато заговори отново, макар да бе ясно към кого отправя въпроса си:
— Онова нещо, от което те освободи малесата. То ли го е намерило, или той — него?
— Сентарите вече бяха възродени преди то да ме… вземе — каза Кирал. — Твоят син беше един от онези, които ги възродиха, беше намерил други, мислещи като него, жадни за кръв и търсещи оправдание за жестокостта си. Мразеше малесата заради позора си, твърдеше, че е можел да убие най-великия мерим хер, ако не била нейната слабост, защото тя била стара и развалена от времето. Но те бяха малко, а плановете им — хаотични, тъй като ги владееше обща лудост. За да изпълнят мисията си, сентарите се нуждаеха от водачество и го намериха в мен. — Тя направи гримаса и гласът ѝ придоби извинителна нотка. — Но така или иначе щеше да ти се наложи да го убиеш, талеса. От боговете можеш да чуеш само истината.
Събуди го един от вълците, грамаден мъжки с настойчив език и зловонен дъх. Отскочи малко назад, когато Вейлин се надигна рязко с нож в ръка, и килна любопитно глава срещу него, преди да излае нетърпеливо.
— Какво има? — простена Дарена до него и подаде бледото си гурелясало лице изпод кожите.
— Мисля, че най-после някой е дошъл да ни посрещне — каза той и посегна към ботушите си.
Асторек, Кирал и Мъдрия мечок чакаха в подножието на един южен склон, пред тях имаше редица вълци, а над главите им се виеха няколко ястреби-копия.
— Колцина са? — попита Вейлин, като се приближи до Кирал.
— Само един.
Вейлин се взря в далечината и различи самотна фигура с плащ с качулка — крачеше към тях, без да показва никаква тревога от ястребите-копия, които се спуснаха и закръжиха около него на височината на главата му. Вейлин излезе напред да го посрещне, когато онзи спря пред редицата вълци, мъж със среден ръст, широкоплещест, но не прекалено мускулест. Мъжът отметна качулката си и се видя слабо, покрито с дълбоки бръчки лице и очи, говорещи за опитност, която Вейлин вече знаеше, че е необятна.
— Аха — каза Ерлин. — Помислих си, че може да си ти.
6.
Рева
Събуди се от ужасна пронизваща болка в дясната ръка, болка, която прогонваше чернотата с упоритата си пулсираща агония. Изстена и тръсна глава, но вместо да стихне, болката се усили.
Рева трепна и отвори очи. Слънчевата светлина прониза мозъка ѝ като бял огън. Известно време виждаше само размазано жълто петно, а ушите ѝ бяха изпълнени със съскащ рев. Тя се насили да премигне и погледът ѝ се фокусира. Жълтото петно се превърна в песъчлив бряг, ревът бе от прииждащите вълни, които я блъскаха, а болката в ръката ѝ беше резултат от малък червен рак, който се опитваше да ѝ изяде палеца.
Тя го хвана за щипката, отскубна го и го запрати в прибоя. Скръцна със зъби от щипането на солта върху раната, но откри, че е странно благодарна за това усещане: то потвърждаваше, че за нейна голяма изненада е още жива. Почти не можеше да мърда, лежеше на някакъв бряг и вълните я блъскаха, но несъмнено беше жива.
„Защо? — попита тя Отеца, по-скоро любопитна, отколкото ядосана. — Не може да си мислиш, че заслужавам да живея. Не е възможно да възнаградиш някой, чиято лъжа е погубила толкова хора.“
Гласът бе толкова неочакван и шокиращо силен, че за миг тя си помисли, че Отецът е благоволил да ѝ отговори. Сърцето ѝ се успокои, щом осъзна, че гласът вика думи, които тя не разбира. Огледа се и видя висок мъж в черно, газеше през прибоя към нея. Когато се приближи, тя видя облеклото му по-ясно: черен кожен жакет, сребърен медальон на шията и камшик на пояса. „Надзирател.“
Остави го да я сграбчи за косата и да я изтегли от водата, като запази лицето си отпуснато и неразбиращо, докато той наведе свирепата си мутра и плъзна очи по нея, оценявайки я с опитен поглед. Подвикна през рамо на някакъв невидим спътник, с което потвърди, че не е сам. Тя остави очите си полуотворени, докато онзи я извличаше от морето, и преброи още шестима души, стоящи на брега — и видя много повече, които лежаха неподвижно.
Надзирателят я пусна на пясъка и тя се насили да остане там отпусната и неподвижна; дишаше дълбоко, но тихо, и събираше сили. Те допуснаха грешката да чакат няколко минути, преди да се върнат да разгледат улова си. Надзирателят, който я беше намерил, я обърна по гръб, а спътниците му се събраха около него. Двама бяха с копия, а останалите носеха къси мечове. Надзирателят ѝ вдигна блузата, оголвайки гърдите ѝ, и попита нещо спътниците си. Разнесе се съгласно мърморене и един добави нещо с одобрителен кикот.