Рева се беше затичала с намерението да скочи към един от тях, да го събори от седлото и да препусне, но се озова просната по лице, с уста пълна с пясък и въже, стегнато около крака ѝ. Замята се, мъчейки се да се освободи, но друго въже се уви около китката ѝ. Ездачът, който беше говорил с роботърговците, слезе, приклекна, докато тя се бореше, усмихна ѝ се топло, погали я по лицето и изрече една-единствена дума на волариански:
— Гарисай.
Овързаха я от глава до пети, за да прогонят от ума ѝ всякакви мисли за бягство, и я качиха на един кон. Пътуваха така няколко мили, докато стигнаха до този лагер. Тук ги посрещнаха още роботърговци под командването на надзирател, който показваше странна смиреност в присъствието на мъжете в червено — държеше главата си наведена, докато водачът даваше отсечени нареждания, — и Рева бе оставена в техни ръце. Тя се подготви за нови страдания, щом видя омразата върху лицата на роботърговците, които я оковаха: един беше опрял нож в гърлото ѝ, а други двама стояха с копия, чиито върхове бяха на не повече от два-три сантиметра от гърдите ѝ, докато ѝ щракваха гривните. Но каквито и отмъстителни мисли да таяха те, изглежда, заповедите им забраняваха да ѝ сторят нещо по-лошо от обикновено грубо блъскане при качването ѝ в клетката. Все пак, докато оглеждаше новото си обкръжение, ѝ стана ясно, че няма да ѝ бъдат спестени всички форми на мъчение.
Трябваше да изпъне веригите си и да извие врат, но с достатъчно усилие можеше да гледа как водят другите пленници и ги подлагат на „грижите“ на надзирателите. Явно забраната да я нараняват не се разпростираше върху останалите трофеи, прибрани от брега. Първият — стрелец, ако се съдеше по широките му плещи — рухна на колене пред надзирателя. Онзи се наведе да огледа една дълбока рана в гърдите му, а после се изправи с пренебрежително махване. Друг роботърговец излезе напред със закривен нож в ръка и преряза гърлото на стрелеца още преди на Рева да ѝ мине през ума да извика протестиращо.
Тя отказа да отмести поглед, докато водеха още пленници, макар че тялото я болеше от напрежението. Това бяха предимно кумбраелци, плюс няколко кралски гвардейци, и всички те бяха заклани или пощадени в зависимост от нараняванията си. Явно бурята беше нанесла значителни щети, защото ѝ се стори, че убитите са повече от пощадените. Тя устоя на крехкото зрънце надежда, породено от факта, че нито Антеш, нито Арентес бяха сред пленниците. „Загинали в морето или заклани на брега, какво значение има? Аз ги убих, тъй или иначе.“
Последният пленник се оказа най-тежкото изпитание — слабичка фигура с късо подстригана коса, която се движеше с изправен гръб въпреки оковите си, отказвайки да бъде сплашена от мъжете, извисяващи се около нея.
— Лера! — извика Рева и заблъска с веригите си по решетките. Един роботърговец пъхна между тях тъпия край на копието си, за да я избута назад, но после отстъпи при суровото мръщене на един от мъжете в червено. Рева се изви да види отново Лера и откри, че Белязаната дъщеря стои усмихната, съзряла Благословената дама, и в очите ѝ грее нескрито благоговение.
— Знаех си, че Отецът ще ви пощади, милейди! — извика тя радостно.
Надзирателят изръмжа една ругатня и вдигна ръка да я зашлеви през лицето. Лера не се дръпна, а вместо това изви глава и захапа ръката му. От устата на надзирателя излетя момичешки писък и той се помъчи да се отскубне, но Лера не го пускаше, даже когато другите роботърговци се нахвърлиха върху нея с камшици и сопи; тръскаше глава като териер, докато ръфаше плътта, и спря едва когато едно копие, забито в гърба ѝ, я прикова към пясъка.
Рева чуваше отнякъде да крещи жена, усещаше тъпо блъскане в челото си и топла струйка кръв, стичаща се по лицето ѝ. Някакъв волариански глас закрещя срещу нея и тя усети как груби ръце я издърпват от решетките, сега окървавени на мястото, където си беше удряла главата в тях. Чу как женските писъци утихват и се задави от внезапната буца в гърлото си. Откри, че се взира нагоре към лицето на мъжа с червената броня от брега — онзи, който, изглежда, командваше останалите. Усмивката му беше изчезнала и сега той я гледаше леко объркано, килнал глава като котка, която разглежда непознат лъскав предмет.
Лицето му се замъгли и тя разбра, че умората, болката и отчаянието са обединили сили, за да я пратят в безсъзнание. Откри в себе си достатъчно омраза, за да им устои още малко.