— Аз съм елвера — каза тя с дрезгав грак на мъжа. — Убила съм повече от вас, отколкото можеш да преброиш, и изобщо не съм свършила.
Събуди се и установи, че вече не е сама в клетката. Лицето на мъжа, отпуснат срещу нея, беше скрито под провиснала руса коса, която се поклащаше от движението на каруцата. Рева можеше да познае, че е висок и че трудът и войната не са му чужди, ако се съдеше по явната сила в покритите с белези ръце, опрени върху коленете му. Мускулестите му китки бяха стегнати здраво в оковите. Рева въздъхна и не за първи път се зачуди на неизчерпаемия запас от изпитания, който Отецът пази за всяка грешна душа.
— Събудете се, милорд — каза тя и протегна крак да побутне босото му стъпало. Бяха му свалили ботушите, също като на нея.
Русият мъж се разшава, но не се събуди, само изсумтя тихо. Рева го ритна пак, този път по-силно.
— Милорд Щит!
Главата му се надигна рязко. Сините му очи бяха ококорени от тревога и, за нейно смайване, немалко страх. Паниката му се разсея, щом я видя, макар че като огледа обстановката, от гърлото му се изтръгна слаб отчаян стон.
— Сънувах, че съм умрял — промърмори той и главата му клюмна. — Беше хубав сън.
— На брега ли ви хванаха? — попита тя.
Той кимна утвърдително.
— Да. Бяхме десетина. По време на бурята успях да се вкопча в някаква отломка заедно с неколцина други. На зазоряване изплувахме на брега. Тръгнахме на север, към мястото, определено за дебаркиране, а после се появиха те.
— Роботърговците ли?
— Не, другите. — Ръцете на Щита се свиха в юмруци и веригите му дръннаха слабо.
— Мъжете с червените брони?
— Нямахме оръжия. Нямаше с какво да се бием. — От устата му се разнесе странен гърлен звук и Рева осъзна, че той се смее. — Затова ни дадоха мечове. Всеки от нас получи меч от врага. Бих се толкова усърдно… Но не успях да ги спася. Когато всичко свърши, те убиха ранените и плениха мен, единствения останал, прекалено изтощен дори да стоя на краката си. Изглежда, ме сметнаха за… забавен.
— Гарисай — промърмори Рева.
Щита вдигна отново глава с внезапно блеснал поглед.
— Какво?
— Един от тях ме нарече така, когато ме плениха. Знаете ли какво означава?
Той се облегна и в язвителното помръдване на веждите му пролича някаква следа от стария му хумор.
— Да. Означава, че щеше да е късмет за нас, ако ни бяха убили.
Следващите дни в каруцата придобиха ужасяваща монотонност. Никога не ги пускаха от клетката; подаваха им храната, състояща се от две купички овесена каша на ден и две чаши вода, през отвор в решетките. Не им се полагаха никакви прибори, така че трябваше да ядат с пръсти. Дадоха им кофа за изхождане, която се празнеше при всяко спиране — с общи усилия я обръщаха, за да изсипят съдържанието през решетките. Бяха се научили да изчакват, докато каруцарят слезе от капрата, защото на роботърговците им доставяше голямо удоволствие да смушкат воловете за още крачка-две, така че те да се залеят със собствената си мръсотия.
— Червено цвете — отбеляза Щита на сутринта на десетия ден, взираше се в отминаващите покрай тях поля с алени цветове. Значи сме на около петдесет мили от Волар.
— Познаваш ли тази земя? — попита Рева.
— Идвал съм тук като юнга преди много години. С търговски съд, преди да открия мъдростта и печалбата от пиратския живот. Воларианците отглеждат най-хубавото червено цвете и то винаги носи добра пара, ако можеш да ги изтърпиш достатъчно задълго, че да сключиш сделка.
— Значи омразата ти към тях се е родила още преди войната?
— Омраза ли? Не, тогава беше просто смътно отвращение. Знам, че моят народ има много недостатъци, но робовладелството никога не е било сред тях. Всеки мелденейски капитан, хванат да превозва роби, бързо ще остане без кораб и всички ще го отбягват.
Каруцата забави ход и Рева вдигна очи. Каруцарят се взираше в нещо отпред. Минаха няколко секунди, докато обектът на неговия интерес изплува в полезрението ѝ: висок стълб, забит край пътя, с напречна греда в горния му край, подобно на бесилка. От гредата висеше нещо толкова обезобразено, че на Рева ѝ трябваше малко време да разпознае в него труп. Краката му бяха почернели и овъглени до чуканчета, коремната кухина зееше празна, а главата… Лицето вероятно бе мъжко, разложението го беше превърнало в лишена от възраст напукана кожена маска, но зъбите му бяха оголени и зейнали широко в замръзнал писък, свидетелстващ за агонията, в която този човек е срещнал края си.
Каруцарят промърмори нещо под нос, извърна очи от гледката и изплющя с поводите, за да накара воловете да ускорят ход.