Френтис се върна в главния лагер и вечеря заедно с онези, които бяха още будни. Трийсет и четири, нагърбил се напоследък с голяма част от готварските задължения, беше сготвил вкусна яхния от яребици и гъби, която засрамваше аматьорските опити на Арендил.
— Значи са те учили не само да измъчваш, а и да готвиш? — попита го Греблото между хапките. Мазнина се стичаше по брадата му, докато дъвчеше.
— Робът готвач на последния ми господар се разболя по време на пътуването насам — отвърна Трийсет и четири. Вече говореше езика на Кралството с плашеща липса на акцент. — Накараха го да ми предаде уменията си, преди да умре. Винаги съм се учил бързо.
Докато вземаше купичка яхния от ръцете на бившия роб, лейди Улис попита предпазливо:
— Да измъчваш ли?
— Аз бях номериран роб — отвърна Трийсет и четири с характерния си безизразен тон. — Специалист. Обучаван в изкуството на мъченията още от дете. — И продължи да загребва с черпак от яхнията и да я раздава, докато тя се взираше в него. А после погледът ѝ се плъзна бавно по лицата около огъня. Френтис знаеше, че за първи път ги вижда истински. Жестокостта, която ги бе оформила, личеше ясно в суровата твърдост в очите на Греблото, в намръщената съсредоточеност на Иллиан, докато тя смазваше тетивата на лъка си, в замислените очи на Арендил, докато той се взираше в огъня и си ядеше яхнията в механичен и несъзнателен ритъм.
— Пътят беше труден, милейди — каза ѝ Френтис. — Налагаше се да правим тежки избори.
Тя погледна сина си, посегна да приглади тъмната му коса назад от челото му и се усмихна уморено.
— Не съм лейди. Щом ще сме от един клан, трябва да знаете това. Аз съм непризната извънбрачна дъщеря на барон Бандерс, нищо повече. Казвам се просто Улис.
— Не — заяви Арендил и хвърли строг поглед около огъня. — Майка ми се казва лейди Улис и всеки, който я нарече другояче, ще отговаря пред мен.
— Прав сте, милорд — каза му Френтис. — Прав сте.
Продължи да чисти оръжията си дълго след като другите се бяха прибрали в палатките си. Познатото басово хъркане на Греблото се носеше над лагера. Когато мечът и ножът му вече блестяха, той почисти ботушите си, после седлото, после свали тетивата на лъка и провери дървото за пукнатини. След това седна и се зае да точи върховете на стрелите си. „Нямам нужда от сън“, повтаряше си, макар че ръцете му почнаха да изтръпват от умора, а главата му все клюмаше неволно към гърдите.
„Това са просто сънища.“ Опита се да вложи убеденост в тази мисъл и хвърли неохотен поглед към палатката си. „Просто клеймото на нейната компания, смрадта ѝ, задържала се в ума ми. Просто сънища. Тя не ме вижда.“ Накрая обаче се предаде, понеже си поряза палеца. Прибра стрелите в колчана и се заклатушка към палатката. „Просто сънища.“
Тя стои на върха на висока кула, Волар се е проснал пред нея в цялото си древно великолепие, улица подир улица от жилищни сгради, мраморни къщи, градини с чудна подредба и безброй кули, стърчащи от всички страни, макар и никоя висока колкото тази: Кулата на Съвета.
Тя вдига очи към небето, търси мишена. Денят е ясен, небето почти изцяло синьо, но тя съзира малко облаче на мили над себе си, тънко и рехаво, но достатъчно за целите ѝ. Потърсва дарбата в себе си и открива, че трябва да потисне песента си, за да я извика, но когато го прави, мощта ѝ я разтърсва, кара я да се олюлее и да посегне към парапета. Усеща познато капене от носа си и разбира, че цената на тази дарба ще е още по-трудно поносима, отколкото на чудесния огън, който е откраднала от Ревек. Думите му се връщат в съзнанието ѝ, изпълнени с грижливо премерена ирония: „С крадените дарове винаги е така, не смяташ ли?“
„Какво ли знаеше той? — мисли си тя, макар че презрението ѝ е насилено и неискрено. — Знаеше достатъчно, за да не бъде заслепен от любов.“
Изтласква нежеланите мисли от главата си и се съсредоточава върху облака, дарбата ѝ се надига, още кръв руква от носа ѝ, когато я освобождава, и облачето се усуква в стегнат вихър, преди да се разкъса и филизите му да избледнеят в ясното синьо небе.
— Впечатляващо.
Тя се обръща и вижда висок мъж в червена роба да се появява от стълбището на покрива на кулата. След него на светло излизат двама куритаи, с ръце на мечовете. Тя още не е изпробвала уменията на тази нова черупка и трябва да устои на изкушението да го направи сега. „Скрий някое предимство и удвояваш стойността му.“ Една от аксиомите на баща ѝ, макар тя да подозира, че може да я е откраднал от отдавна мъртъв философ.