— Трите смърти — преведе Щита. — Първо мъчителна отрова, после изгаряне, накрая изтърбушване. Традиционно воларианско наказание за измяна, макар че не се е използвало от години.
Рева вдигна очи, когато още един стълб се появи пред погледа им. Висящият на него труп бе подложен на подобно наказание, с тази разлика, че очите на този бяха избодени. Тя попита Елл-Нестра дали това означава нещо, но той сви рамене.
— Само че някой се е наслаждавал на работата си, предполагам.
До смрачаване бяха преброили над сто стълба, по десет на всяка измината миля.
Волар се появи пред тях на следващата сутрин, когато превалиха един хълм на около миля западно от имперската столица. Рева се надигна и успя да клекне, за да вижда по-добре, макар че от това я заболя гърбът. В подножието на хълма пътят, ограден от двете страни от още стълбове с мъртъвци, се превърна в идеално права линия, водеща към западните покрайнини на града, които се състояха от редици едно– и двуетажни къщи с дървета пред тях. Волар, изглежда, нямаше стени, нито защитни укрепления; Щита обясни, че те били погълнати от растящия град още преди векове.
— Най-големият град на света, или поне така се говори — каза той. — Макар да съм чувал, че в Далечния запад имало някои, които също могат да претендират за тази титла.
Докато навлизаха във Волар, височината на сградите растеше, елегантните индивидуални къщи отстъпиха място на гъста мрежа от улици и големи домове с квартири под наем. Пътищата се простираха във всички посоки, образувайки лабиринт, който ѝ напомняше за не толкова здравословните райони на Варинсхолд, сега, разбира се, сравнени със земята.
— Тя искаше да изгори всичко това — каза тихо Щита. — И ние щяхме да ѝ помогнем да разпали пожара.
Мислите на Рева се върнаха към Лера, както често ставаше по време на това ужасно пътуване. Тя беше един от свободните бойци, излезли от горите южно от Алтор, с група от още десетина момичета, всички освободили се със собствени сили от лапите на роботърговците, целите напоени с кръв и жадуващи за още. Рева си спомни как се бяха събрали около нея и как бяха паднали на колене в непоискана почит; разказът за Благословената дама вече бе плъзнал надалеч и да я видят на живо за тях бе като потвърждение на скъпа легенда, знак, че страданията им не са били напразни. Благоговението в очите на Лера в онзи ден бе не по-малко ярко, отколкото в момента на смъртта ѝ. „Гласът ѝ беше пълен с такава радост… Тя умря, вярвайки в моята лъжа.“
— Достатъчен ми е и най-малкият шанс — прошепна тя на Щита. — Само един шанс за свобода и ще изпепеля това място до основи.
Той се отпусна на пода. Гласът му бе тих и пропит с горчивина:
— Всичко беше само мечтата на една луда жена, милейди. Тя подлуди и нас, като я сподели. Виж този град. Как можем дори да си помислим да съборим империя, способна да създаде град като този?
— Смазахме армия, която би трябвало да смаже нас — изтъкна Рева. — Градовете им може да са силни, но те са слаби, душите им са почернели и болни от вековете на жестокост.
Той вдигна китките си и дрънна с веригите.
— И въпреки това, ето ни тук. Доведени да умрем за тяхно забавление.
— „Отчаянието е грях срещу любовта на Отеца, защото е безплодно, докато надеждата е добродетел на по-силната душа.“
— Откъде е това?
— Третата книга, Книгата на борбата, стих трети, Изпитанията на пророците. — Тя осъзна, че Книгата на разума не е навестявала мислите ѝ от пленяването ѝ насам. „Че и защо? Разумът няма да ми помогне тук.“
Воларианците, изглежда, много си падаха по статуи, предимно бронзови воини, които се възправяха сред фонтаните и спретнатите паркове, изникнали пред тях, щом прекосиха претъпканите покрайнини. Ала най-характерната черта на вътрешната част на града бяха кулите — високи мраморни постройки с ръбата симетрия, издигащи се от всички страни. Странно, но този район изглеждаше почти пуст, ако се изключеха прегърбените фигури на робите, които се грижеха за парковете или чистеха статуите от курешки. Рева предположи, че липсата на граждани може да се обясни с гледката на телата, които висяха с десетки от кулите. Някои явно бяха окачени там още живи, ако се съдеше по червеникавокафявите ивици, стичащи се по високите стени.
— Изглежда, тяхната императрица жадува да направи впечатление — отбеляза Щита.
Керванът спря до най-голямата постройка, която бяха видели досега, високо овално чудо от червен и златист мрамор. Тя се издигаше на цели седемдесет стъпки височина, състоеше се от пет етажа и видимо се различаваше от видяната досега архитектура. Тук нямаше много следи от Воларианската любов към правите линии, етажите бяха образувани от елегантни арки и леко извити колони, наподобяващи столчето на винена чаша.