— Голямата арена на Волар, милейди — каза Елл-Нестра. — Наслаждавай се на гледката, защото едва ли някой от нас ще види нещо друго.
Мъже в червена броня заобиколиха каруцата в плътен кръг, докато каруцарят отключваше клетката; държеше се далеч от тях и им заповяда да излязат с почти трескаво нетърпение. От предпазливото му изражение и блестящата върху лицето му пот Рева предположи, че гори от желание да се махне по-далеч от стражите им. Тя слезе с мъка от каруцата, краката и гърбът я боляха при всяко движение. Беше се опитала да си раздвижва мускулите по време на пътуването, но продължителното затворничество неизменно отслабва и най-силното тяло. Щита изстена, докато слизаше, и се свлече на колене със стиснати зъби.
— Ставай. — В гласа нямаше нито гняв, нито заплаха, думите бяха изречени на езика на Кралството без никакъв акцент. Рева вдигна очи и видя мъж, може би около четирийсетгодишен, облечен в проста черна роба. Тъмната му коса, посивяваща на слепоочията, беше пригладена назад и разкриваше гладко чело и слабо безизразно лице.
Щита хвърли поглед към мъжа в черно, като примижа срещу слънцето, и каза:
— Не виждам да носиш камшик.
— Не ми е нужен камшик — отвърна онзи. — Подчиняваш ми се или умираш.
Елл-Нестра посочи с глава към арената зад тях.
— Тук или там, какво значение има?
— Там вътре имаш шанс да живееш, поне известно време. — Очите на мъжа в черно се насочиха към Рева и се присвиха, оценяваха я внимателно. Погледът му беше остър, но тя не виждаше в него похот, нито пък, отбеляза с изненада, намек за жестокост.
— Казвам се Варулек Товрин — каза мъжът. — Управител на Голямата воларианска арена и надзирател на гарисаите по щедрото благоволение на императрица Елвера.
После се обърна и даде знак на двама от стражите в червено. Рева забеляза множеството татуировки, които покриваха ръцете му от пръстите до китката. Стилът им ѝ беше непознат, бяха доста по-гъсти и заплетени от тези на лоначката на кралицата и тя можеше само да се чуди колко ли часове и болка са били нужни, за да се нашари плътта с такава сложна паяжина. Той усети огледа ѝ и в изражението му се появи нещо изненадващо със своята неочакваност — симпатия.
— Тя иска да ви види.
Студеният вятър се усилваше с всяко ритмично подръпване на въжетата на гондолата, стоте роби долу се движеха в добре отработен синхрон, докато я теглеха към върха на кулата. От двете страни на Рева стояха двама от мъжете с червени брони, но те май нямаха нищо против да я оставят да се върти насам-натам и да попива гледката. Оттук градът се разкриваше в цялото си величие, истинско чудо, пред което Алтор и Варинсхолд изглеждаха като жалка шепа коптори.
Докато гледаше безупречния ред на големия метрополис, проснат пред нея, тя бе принудена да признае, че това е възможно най-впечатляващият пример за човешките способности — всяка улица, парк, булевард и кула бяха подредени в съответствие с прецизни правила за форма и функция и почти не се виждаха извивки. Ала малките тъмни точици, покриващи гладките стени на всяка кула, разказваха различна история. Волар беше лъжа, фасада от прецизност и красота, която скриваше грозната истина.
Гондолата спря до един балкон на двайсетина стъпки от върха на кулата. Една робиня с поразителна красота поздрави Рева с тържествен поклон и се обърна да я въведе вътре. Стражите ги последваха.
Вътрешността беше смътно озарена от лампи, върху прозорците бяха пуснати копринени пердета в различни цветове, които обагряха стаята в пъстри петна, полюляващи се, докато вятърът се вихреше около кулата. Въпреки полумрака и хаоса от цветове на Рева ѝ трябваше само секунда да открие императрицата — очите ѝ отдавна бяха свикнали да търсят най-голямата заплаха във всяка стая.
Тя седеше на стол пред малка масичка, облечена в проста бяла роба, опряла босите си нозе в каменния под и надигнала пети като танцьорка. В едната си ръка държеше парче плат, захванато в някаква кръгла рамка, а в другата — игла и конец. Лицето ѝ бе в сянка, елегантният ѝ профил бе застинал в дълбока концентрация, докато ръцете ѝ бродираха. Поне десетина рамки бяха захвърлени на пода, всичките нашарени с множество неравни недодялани бодове. Някои бяха счупени, а платът им — скъсан. Рева се зачуди защо робинята не ги е разчистила.
— Използвала си името ми — каза жената, без да вдига поглед от бродерията.
Рева не отвърна нищо. Чу потиснатия хленч на робинята, обърна се и видя, че лицето ѝ е сковано от предупреждение, а в очите ѝ личат едва сдържани сълзи. Тя поклати глава едва доловимо, а в очите ѝ грееше безмълвна молба. „Тук така или иначе няма да намеря никаква милост — искаше да ѝ каже Рева. — Но благодаря ти за загрижеността.“