— Твоите хора да дойдат с мен — каза Френтис на Ивелда. — Тази нощ ще е дълга.
На сутринта Виратеск беше загърнат в лепкав покров от сиво-черен дим. Всяка тухла и керемида бе оцапана също като лицата на замаяните бунтовници, които бродеха по улиците или седяха, прегърбени от изтощение. Френтис подмина мнозина, сгушени заедно, някои плачеха от напрежението на продължилата цяла нощ битка, но повечето просто се облягаха един на друг, с очи като големи празни дупки върху омазаните им със сажди лица.
— Седемстотин осемдесет и двама мъртви — докладва Трийсет и четири. — Четиристотин ранени.
— А от тях колко? — попита Лекран, бършеше с парцал острието на брадвата си. Макар да бе по-черен от всички присъстващи, брадвата му блестеше.
— Преброихме малко над сто трупа — отвърна Трийсет и четири. — Макар че, ако се съди по миризмата, в канализацията са загинали много повече.
— Седем срещу един — промърмори Греблото и хвърли предпазлив поглед към Френтис. — Лошо съотношение, братко.
— Че кога е било добро? — Френтис се обърна при приближаването на Плетача, който водеше единствения им пленник, здраво овързан с няколко вериги. Арисаят клатеше глава и се кискаше тихо, докато освободените варитаи наоколо го гледаха тъжно.
— Няма да се получи — заяви Плетача. — Не и върху него.
— Връзката е прекалено силна, така ли? — попита Френтис.
— Не, връзката му е по-малко ограничаваща от тази на варитаите. Той е… погрешен. Изопачен, телом и духом. Премахнем ли връзката му, ще пуснем на света нещо ужасяващо.
— Тогава да изкопчим от него каквото можем и да приключваме — каза Лекран и кимна на Трийсет и четири.
— Той няма да ви каже нищо — отвърна Плетача. — Всяко мъчение, на което го подложите, ще е само още едно забавление за него.
— Не можеш ли да го излекуваш? — попита Френтис. — Да поправиш извратената му душа?
Плетача хвърли поглед към арисая и на лицето му се появи първата следа от страх, която Френтис виждаше у него.
— Може би — промълви той. — Но последствията…
— Нещо се връща — каза Френтис. — Винаги, когато изцериш някого, той ти дава нещо в замяна.
Плетача кимна и се обърна към него с напрегната усмивка.
— Ако искаш да опитам…
— Не. — Той тръгна към арисая и извади ножа от колана си. При приближаването на Френтис веселието на мъжа се усили и той се засмя високо и искрено.
— Тя каза, че ще се окажеш интересен — рече арисаят.
— Тя дава ли ви имена? — попита го Френтис.
Онзи сви рамене.
— Понякога, на онези от нас, които удостои с вниманието си. Мен веднъж ме нарече Куче. Хареса ми.
— Знаеш ли, че ви е пратила тук да умрете?
— В такъв случай се радвам, че съм послужил на целта ѝ. — Мъжът срещна погледа на Френтис невъзмутимо, безстрашно, дори гордо, но все пак предимно развеселено.
— Какво е направила с вас, че да станете такива? — попита го Френтис и сам се изненада от бликналата в него жалост. Плетача беше прав: този мъж бе преобразен в нещо съвсем различно от хората.
Усмивката на арисая се превърна в подигравателно хилене.
— Не знаеш ли? Времето, прекарано от теб в ямите, ги научи на това. Те са ни развъждали от поколения, обучавали са ни, опитвали са различни връзки, за да ни направят съвършените убийци. Но все не се получавало, предците ни били или прекалено буйни, или приличали на куритаите, смъртоносни, но тъпи и нуждаещи се от постоянен надзор. Моето поколение не беше по-различно, още един провал. Десет хиляди арисаи, определени за екзекуция, след като ни чифтосат с подходящ материал, разбира се. А после се появи ти, нашият спасител, бляскав пример за предимствата на жестокостта, дисциплината и хитростта, характерни за душата на истинския убиец. Когато ни прати тук, тя ни каза, че ще се срещнем с баща си, и трябва да отбележа, че смятам това за привилегия.
— Значи — замисли се Френтис — има поне още девет хиляди като вас?
За миг усмивката на арисая се стопи и той се намръщи объркано като дете, търсещо отговор на неудобен въпрос.
— Изглежда все пак не сте съвършени — отбеляза Френтис и мина зад него, насочил ножа към основата на черепа му. — Какво знаеш за Съюзника?
Кучето грейна отново, когато върхът на ножа докосна плътта му, засмя се и поклати огорчено глава.
— Само обещанието, което ни даде тя от негово име в деня, когато ни изведоха от подземията: „Всичките ви мечти ще бъдат осъществени.“ Ние бяхме чакали толкова дълго и имахме много мечти. Ако някога я видиш пак, татко, кажи ѝ, че аз…