Френтис заби ножа до дръжката и Кучето изви гръб и се затресе в конвулсии, преди да се свлече безжизнено на земята.
— Ще ѝ кажа — увери го Френтис.
„Защо?“
Въпросът идва при нея без предупреждение и кара пръстите ѝ да се хлъзнат отново. Още едно петно кръв оцапва изопнатия плат. Тя поглежда иглата, забита в пръста ѝ, със студено разбиране; плътта ѝ е като лед, не изпитва болка. Бродерията е зле, нескопосани детински опити да се имитира умението на възрастен. Тя се изкушава да обвини черупката си и схванатите ѝ пръсти, но това конкретно умение никога не ѝ е било по силите. Споменът е неясен, както всички спомени от детството ѝ, но някога е имало една жена. Мила жена, с лице с котешка красота, която е можела да бродира с удивително майсторство, да създава върху плата изкуство, което да се мери с най-добрите картини. Двете са седели и са бродирали заедно, жената е водела малките ѝ ръце, прегръщала я е и я е целувала, когато направи нещо добре, и просто се е смеела на честите ѝ грешки. Тя е сигурна, че този спомен е истински, макар че по някаква причина мислите ѝ постоянно избягват името на жената и участта ѝ. Вместо това се променят, стават мрачни и тя се озовава в леглото, хленчеща и загледана във вратата на спалнята си…
Скърцане на въжета и механизми привлича погледа ѝ към балкона. „Имам да посрещна височайш гост, любими — казва му тя. — Една императрица не бива да занемарява задълженията си.“
„Защо?“ Мисълта е неумолима, неудържима в искането си.
„Знаеш защо, любими“, казва му тя.
Образите се завихрят в ума ѝ и придобиват форма, още един ценен дар, уловен от зрението му: пламъци, изригващи от шахтите на Виратеск, арисаи, които се бият, убиват и умират с цялата ярост, която е очаквала. Един, пламнал от глава до пети, се носи като огнен вихър и продължава да убива и да се смее дори когато стрелата го улучва.
„Знам, че имаш още девет хиляди — казва той. — Къде са?“
Ръцете ѝ се впиват в бродерията, защото я пронизва радост, чудесно чувство за подновяване на загубената им интимност. Същото е било и по време на пътешествието им, радостното смесване на омраза и любов, докато всяко убийство е рушило стените между тях. Тя осъзнава, че сърцето ѝ се е разтуптяло, все по-бързо, като уловен звяр, беснеещ в клетката си. Досега е смятала, че тази черупка е способна само на най-зачатъчни чувства, но той, разбира се, само той, може да я съживи.
Гондолата спира рязко до балкона и тя зърва своята гостенка. Усеща тревогата, пламнала в нея, щом я вижда, и това я кара да се зачуди дали ревността няма да я накара да хвърли това красиво създание от върха на кулата. Ала нотка от песента, докато погледът на момичето се плъзга по Лиеза, ѝ подсказва, че подозренията ѝ са неправилни.
„Остави я на мира! — крещи той в ума ѝ. — Докоснеш ли я, никога повече няма да ме зърнеш. Кълна се!“
Тя устоява на импулса да се наслади на гнева му и оставя сърцето си да се успокои. Опитва се да вложи в отговора си хладно безразличие.
„Колкото по-скоро дойдеш при мен, толкова по-големи са шансовете ѝ за оцеляване.“
Трепва леко, като усеща как наново създадената връзка помежду им се обтяга, докато той овладява гнева си. Когато се връща, мислите му са мрачни от неохотно приемане.
„Арисаите — настоява той. — Къде са?“
„Мога да ти кажа къде не са.“ Тя открива, че трябва да потисне кикота си. „В Нова Кетия.“
— Идиоти — каза Греблото, докато наблюдаваше с опитно око Воларианската колона. — Даже нямат съгледвачи по фланговете.
— Че защо са им? — попита Френтис. — Не очакват нищо повече от победен марш, щом стигнат Виратеск.
— Малко над четири хиляди — каза Трийсет и четири и върна далекогледа на Френтис. — Само един батальон варитаи и малко куритаи. Останалите са смесица от свободни мечове и наборници от Нова Кетия. По мои сметки това е по-голямата част от военната сила, останала в тази провинция.
— Идиоти — повтори Греблото и поклати глава.
В района западно от Виратеск почти нямаше възвишения и гори, които Френтис намираше за толкова полезни. Инструктор Ренсиал обаче проучи крайбрежния път за Нова Кетия и откри широка плитка падина в полето на шест мили западно оттам, чийто южен ръб беше все пак достатъчно издигнат, за да скрие основната част от армията им. Допълнително предимство им даваха посевите, които бяха достатъчно високи, за да скрият стрелците, и достатъчно сухи, за да пламнат при първата искра. Кавалерията начело на Воларианската колона явно не бе обърнала внимание на ивицата обгорена земя успоредно на пътя, една миля дълга и сто метра широка, резултат на цяла сутрин внимателно изгаряне. Множеството ратаи в армията бяха казали, че подобно разчистване на нивите с огън е нещо характерно за воларианското земеделие и едва ли ще привлече вниманието на хора, които никога не са обработвали земята.