— Някои неизбежно ще се измъкнат — каза Френтис на Иллиан и Греблото. — Ако се окаже, че ви превъзхождат по брой, изтеглете се и образувайте защитен кръг. — Погледна Иллиан и продължи заповедно: — Всичко ще се реши по фланговете, така че няма нужда от излишен героизъм.
Видя как тя потисна една нацупена гримаса и се насили да кимне.
— Разбира се, братко.
Той ги остави да клечат сред високия царевичак и отиде зад възвишението, където чакаше инструктор Ренсиал с конницата им. Воларианците не виждаха особен смисъл да учат робите да яздят, но някои познаваха конете от предишния си живот, предимно хората от Кралството и няколко алпиранци — достатъчно, за да сформират отряд лека кавалерия от около триста души. Още хиляда пехотинци се бяха присвили малко по-назад, предимно тези, на които им липсваха свестни оръжия, макар че някои носеха мечове и ками, взети от загиналите арисаи. Основната част от пехотата им се намираше с Лекран и Ивелда по левия фланг, готова да последва гарисаите в атака, когато му дойде времето.
Френтис се качи на един жребец, пленен в хълмовете, добре обучен подобно на повечето волариански кавалерийски коне, макар да му липсваше бързината и агресивността на конете в Ордена. Все пак инструктор Ренсиал обучаваше прилежно както ездачите, така и конете, така че Френтис бе сигурен, че животното няма да се дърпа при атака. Смуши го и се изкачи на билото. Воларианците със сигурност щяха да го видят очертан на фона на небето, но това вече нямаше голямо значение, след като челната им рота се беше изравнила с края на разчистената ивица. Френтис изтегли меча си и го вдигна над главата си. При този сигнал стрелците в царевичака се надигнаха с изпънати лъкове. Той видя как някакъв ездач начело на колоната извъртя коня си и заръкомаха трескаво към тръбача, но бе прекалено късно.
Над четиристотин стрели полетяха от царевичака и поразиха центъра на Воларианската колона, предизвиквайки тревожна врява и неорганизирано тръбене. Все пак, ако се изключеше първоначалният хаос, ефектът от залпа бе минимален — стрелите убиха не повече от десетина-двайсет войници, преди офицерите да успеят да въведат някакъв ред. Както обикновено, варитаите се строиха първи, три батальона заеха защитни формации само за минута. Френтис се зарадва да види, че са разположени в средата на колоната, което означаваше, че фланговете ще бъдат пазени предимно от свободни мечове и новобранци. „Греблото беше прав — заключи той. — Тези хора са командвани от глупаци.“
Обстрелът продължи без пауза, докато строят на воларианците придобиваше форма, а хор от тръби ехтеше в сигнал за общо настъпление. Нямаше нужда Френтис да дава допълнителни команди — стрелците бяха добре обучени какво да правят. Макар че царевицата беше суха като прахан, той бе взел предпазната мярка да разхвърля щедро из нивата пропити с масло снопове подпалки и да осигури мишени за стрелците, чиито огнени стрели скоро ги намериха със завидна точност и пламъците лумнаха на мига. Строгите заповеди гласяха да пуснат бързо огнените стрели и да бягат към разчистената ивица, макар че някои продължиха да стрелят даже докато се изтегляха от забулената в дим нива. Почти моментално избухна огнен ад, ярка стена от пламък, която се простираше успоредно на настъпващата воларианска линия, и се издигна плътна завеса от черен дим, която скри всичко от поглед.
Френтис се обърна, кимна на инструктор Ренсиал и смуши коня си в галоп. Бяха прогорили път през царевицата от двете страни на разчистената ивица, достатъчно широк, за да може по него да атакува цяла рота кавалеристи, бързо последвана от хиляда пехотинци. Въпреки всичко гъстият дим правеше ездата нервна, а близостта на пламъците караше коня му да цвили протестиращо. Френтис го срита и го пришпори по-бързо.
Излязоха от дима и се озоваха срещу двама стъписани волариански кавалеристи. Той препусна между тях, посече наляво и надясно и чу едновременни викове на болка, преди да продължи напред.
Цареше хаос, димът се издигаше и спускаше в зависимост от прищевките на вятъра. Когато се разчистеше, Френтис посичаше всеки воларианец в обсега си, а когато се сгъстяваше, препускаше напосоки. Единственото, по което можеше да съди за развитието на битката, бяха виковете на болка и ярост от всички страни. От време на време зърваше инструктор Ренсиал да убива с присъщото си майсторство, конят му сякаш танцуваше и при най-лекото му докосване до юздите и всяваше смут у онези, които са били толкова неразумни да нападнат човека, за когото Френтис вече знаеше, че е най-умелият конен воин на света.