— Арклев — поздравява тя високия, когато той се приближава до нея. Вижда промяна в него, нова умора около очите му, изражение, което ѝ е добре познато. „Той скърби.“
— Пратеникът си замина — казва ѝ той. — Спокойно можем да кажем, че напътствията на Съюзника сега ще бъдат изричани само от теб.
Напътствията на Съюзника… Като че ли той би могъл да разбере истинския смисъл на тези думи, какво значи за една душа в Пустотата да чуе гласа на Съюзника. Тя едва не се засмива на невежеството на това прастаро човече. „Векове живот, а все още не знае нищо.“
Той се взира с очакване в нея, челото му е смръщено в лека загриженост и тя осъзнава, че е минало известно време, откакто го е изрекъл. Откога стои тя тук? Кога се е качила на кулата?
Вдишва дълбоко и оставя объркването да се стопи.
— Ти скърбиш — казва му тя. — Кого си загубил?
Той се отдръпва леко и загрижеността му преминава в страх. Без съмнение се чуди какво ли вече знае. Тя е научила, че да се прави на всезнаеща може да ѝ даде същото могъщество, колкото и ако наистина е всезнаеща.
— Синът ми — казва Арклев. — Корабът му така и не е стигнал до Варинсхолд. Ясновидците не могат да зърнат и следа от него в идните времена.
Тя кимва и го изчаква да каже още нещо, но съветникът налага маска върху лицето си и запазва мълчание.
— Съюзника иска да ме издигнеш в Съвета — казва му тя. — На поста на Роботърговеца.
— Това е мястото на съветник Лорвек — възразява той. — Той изпълнява прилежно и стриктно задълженията си вече близо век.
— Като същевременно си пълни джобовете и не успява да развъди достатъчно Надарени. Съюзника има чувството, че наставленията му не се оценяват подобаващо. А сега, когато новите ни придобивки съзряват, смята, че аз ще бъда по-сигурен ръководител на това конкретно начинание. Ако Лорвек не пожелае да освободи поста си, сигурна съм, че ще се намерят предостатъчно доказателства за корупция, за да оправдаят обвинение в измяна. Освен ако не предпочиташ нещата да се уредят по-тихомълком.
Той казва и други неща, но тя не го чува — отново има чувството, че времето ѝ се изплъзва. Колко дълго е стояла тук? Когато объркването отшумява, отново е сама и небето е по-тъмносиньо. Тя обръща взора си на запад, към широкия естуар и океана отвъд. „Моля те, ела по-бързо, любими. Толкова съм самотна.“
4.
Рева
Беше виждала достатъчно трупове, за да знае, че умрелите рядко запазват изражението си. Че мъртвешките усмивки и уплашените гримаси се дължат просто на изпъването на мускулите и сухожилията при отцеждане на телесните течности. Затова се изненада да открие такава безметежност върху лицето на жреца; ако не беше дълбокият тесен срез на гърлото му, той лесно можеше да се сбърка със спящ човек, чертите му издаваха душа, намираща се в мир със света.
„Мир — помисли си тя, отстъпи от трупа и приклекна. — Колко уместно да намери мир единствено в смъртта.“
— Това той ли е? — попита Вейлин.
Тя кимна и когато Алорнис се приближи до нея и я докосна окуражително по ръката, стана. Вейлин взе скицата на сестра си и почна да мести очи между лицето на жреца и образа върху пергамента.
— Какъв талант имаш само — каза с усмивка, преди да се обърне към едрия мъж, застанал до стената на палатката. — И ти също, господин Маркен. Отлично око за подробности.
Брадата на Маркен се размърда в кратка усмивка и Рева го забеляза как стиска силно ръце и твърдо отказва даже да погледне втория труп. Той лежеше до жреца и изражението му беше по-типично за опита на Рева — с бледосинкава кожа, изтеглени назад устни и език, подаващ се между оголените зъби, полуотхапан в предсмъртното му хъркане. Но както и при жреца, чертите му бяха достатъчно различими, за да съвпадат със скицата на Алорнис.
— Чичо Сентес каза, че това е лорд Брадор — каза тя на Вейлин. — Лейди Велис казва, че притежавал земя малко на изток оттук, с хубави лозя. Били по-прочути с бялото, отколкото с червеното.
— Това ли е всичко? — попита Вейлин. — Никакви подозрения? Смахнати приказки за странни сили или необясними събития?
— Това е всичко. Само дребен благородник с няколкостотин акра лозя… и плевня.
Вейлин погледна с очакване Маркен. Едрият мъж заскърца със зъби за момент, после посочи с дебелия си пръст трупа на лорд Брадор, като все още отказваше да го погледне.
— Този няма да го докосна, милорд. Усещам как то се процежда от него като отрова. Простете ми за страхливостта. Но… — Той поклати рошавата си глава. — Не мога. Аз…