— Защо е направено това?
Тялото висеше на стълб на централния площад на Нова Кетия. От краката бяха останали овъглени чуканчета, а лицето бе замръзнало в агонизиращ писък. Колкото и да беше обезобразено, Френтис все пак позна чертите. „Готов съм да понеса хилядолетни мъчения“, беше казал Варек. Ако се съдеше по състоянието му, Френтис се съмняваше, че е издържал повече от час.
Заместник-ковчежникът на Нова Кетия, чернодрешко с изпито лице, който изглеждаше едновременно объркан и ужасѐн от факта, че е все още жив, трябваше да се изкашля няколко пъти, преди да намери глас да заговори.
— Заповеди на императрицата — каза той и гласът му трепереше въпреки усилията му да го овладее. — Пристигнаха преди него.
„Не е харесала онова, което ми каза той“, реши Френтис. Изпитваше странно разочарование. Варек бе изглеждал толкова решителен, би било интересно да види докъде ще го отведе търсенето на мъст. Но той беше само един от хилядите трупове, осеяли този град, подуващи се на слънцето и събиращи облаци мухи, които жужаха сред усилващата се смрад. „Хиляди истории, угасени преди края.“
Бяха им нужни един ден и една нощ на тежки сражения, за да завладеят града. Френтис беше повел пехотата бавно, но неумолимо към пристанището, докато Лекран и Ивелда поеха командването на оцелелите бунтовници. Налагаше им се да се бият улица за улица, а противниците им представляваха смесица от свободни мечове и градски жители, способни на яростна съпротива сега, когато домовете им бяха пред унищожение. Но бяха прекалено малко и прекалено зле организирани, за да победят, барикадите им представляваха само паянтови конструкции, създадени от несвикнали на труд ръце. Френтис скоро разработи тактика за завладяване на околните покриви и нападение на защитниците отгоре, за да ги принуди да отстъпят, докато барикадата бъде съборена. На пристанището беше организиран нещо като последен отпор, от няколкостотин души, скрити зад купчини бурета и сандъци, които отхвърляха всички призиви да се предадат. Освободените варитаи на Плетача сложиха край на това, като просто събориха буретата и се нахвърлиха с тояги върху бранителите.
Останките на губернатора бяха вързани за основата на стълба; за разлика от Варек, неговото лице беше наистина неразпознаваемо. Той бил генерал, преди да влезе в политиката, и избра да посрещне края си на стълбите на своя дом с няколко верни стражи. За нещастие този героизъм не му осигури бърза смърт — тълпата роби помете всякаква съпротива в последния си щурм, но запази достатъчно самообладание да се погрижи губернаторът да бъде заловен жив. Френтис, който бе видял ужасите, предизвикани от опитите на губернатора да унищожи робското население, нямаше желание да се меси в продължителното му и изобретателно наказание.
— Императрицата е чудовище — добави заместник-ковчежникът със слабо, обнадеждено подмазвачество в гласа.
— Тя е воларианка — отвърна Френтис. — Като единствен имперски чиновник, останал в този град, искам от теб да служиш за връзка с оцелялото свободно население. Ще ги намериш поставени под стража на пристана. Уведоми ги, че като свободни поданици на Обединеното кралство получават защитата на Короната и аз лично гарантирам сигурността на всеки, който няма пръст в извършените тук зверства. Цялата им собственост обаче се конфискува в полза на Короната като военна плячка. По волята на кралицата отсега нататък робството в тази провинция е забранено и всеки, който бъде заловен да се занимава с него, подлежи на екзекуция.
Греблото поведе чернодрешкото към пристана и му заговори:
— Хайде, недей да хленчиш. Браво, добро момче. Не знаеш ли какъв си късметлия да посрещнеш ново утро във Великото обединено кралство?
Докато си проправяше път през осеяните с трупове и безброй отломки улици, Френтис откри, че си припомня един сън, който сега разбираше, че е началото на връзката му с душа, смятана от заместник-ковчежника за чудовищна. „Аз щях да съм ужасна — беше казала тя, докато се взираха в един бряг, застлан с трупове. — Но колкото и ужасна да ме е направила съдбата, аз не съм като него.“
Спря при гледката на майка с дете, сгърчени в смъртта пред една хлебарница. Очите на момиченцето бяха отворени, главата му лежеше близо до главата на майка му, а устата му бе зейнала лекичко, сякаш застинала в някакъв нечут последен въпрос. Като видя раните по ръцете на майката, без съмнение получени, докато се е опитвала да предпази момиченцето от убилите ги остриета, той не можа да потисне мисълта, че двамата с императрицата са се съюзили да превърнат онова море на смъртта в реалност.
— Братко? — Беше Иллиан и го гледаше с изражение, граничещо със смайване. Той усети сълзите по бузите си и побърза да ги избърше.