— Какво има, сестро?
— Гарисаите откриха няколкостотин сиви в катакомбите под търговския квартал. Градските роби вдигат голяма шумотевица, настояват да се доберат до тях. Нещата може да загрубеят. — Тя се насили да се усмихне неуверено, а очите ѝ не се откъсваха от неговите. Погледът на Френтис се насочи към раната на челото ѝ. Трийсет и четири беше свършил типичната за него прецизна работа по зашиването ѝ, но белегът щеше да е дълбок и дълъг.
— Поне вече не ме сърби — каза тя и пръстите ѝ посегнаха да пипнат раната.
„В нея няма никаква неувереност — помисли той. — Въпреки всичката тази смърт тя остава неустрашима. Беше права, Орденът е най-подходящото място за нея.“
— Идвам веднага — отвърна. — Кажи на Греблото да събере свободните в работна група и да разчистят тези трупове. Ще им се плати с хляб, не бива да очакваме от тях да работят за нищо.
8.
Лирна
Скоро започнаха да го наричат Калния поход — име, което Лирна някак си знаеше, че ще се запази в историята на тази кампания, ако останат учени, които да го запишат. Дъждът заваля в деня, когато потеглиха към вътрешността на сушата, и не спря две седмици: превръщаше всяка пътека в мека лепкава кал, която се вкопчваше в крака, копита и колела на каруци, докато накрая армията спря, без да е изминала и сто мили.
— Това е цената, ваше величество — обясни аспект Кейнис пред съвета на капитаните. — Създаването на онази буря е причинило голям дисбаланс в стихиите.
— Колко време ще продължи? — попита Лирна.
— Докато се възстанови балансът. Може би ден, може би месец. Няма как да се каже.
— Няма ли някой в Ордена ви, който би могъл да ни помогне?
Той сви безпомощно рамене.
— Момичето от Пределите беше единственият човек с такава дарба, когото съм срещал.
Лирна пренебрегна натъртения му тон: знаеше, че той още се сърди за отказа ѝ да задължи Надарените от Пределите да се присъединят към Ордена му. В някои отношения аспект Кейнис бе също тъй непреклонен като покойния Тендрис.
— Имаме нужда от път, ваше величество — настоя граф Марвен. — Воларианските пътища са прочути с добрата си направа и устойчивостта си на стихиите. — Пръстът му се плъзна по картата до една линия на двайсет мили на север. — Този тук обслужва северните пристанища. Това е четиридневно отклонение от маршрута ни, но ще ни спести седмици шляпане през калта.
Колкото и да не ѝ харесваше идеята да изоставят правия маршрут към Волар, Лирна не виждаше друг избор. Тъкмо се канеше да потвърди заповедта, когато се разнесе глас, който чуваха рядко.
— Това ще е грешка, ваше величество.
Лорд Ал Хестиан стоеше в дъното на палатката и около него имаше свободно място, защото, изглежда, никой от капитаните ѝ не обичаше да е близо до човека, когото сега наричаха Предателската роза. Тя обикновено го изключваше от тези срещи, но впечатляващото представяне на хората му по време на така наречената Битка за фара, както и скорошната загуба на толкова много капитани я накара да си промени решението. В края на краищата го беше пощадила с определена цел.
— Защо, милорд? — попита тя и видя как граф Марвен се напрегна. От всичките ѝ капитани той като че ли хранеше най-голяма враждебност към Ал Хестиан — нещо, което Лирна предполагаше, че се е зародило между тях по време на войната в пустинята.
— Винаги трябва да избягвате очевидния маршрут на придвижване — каза Ал Хестиан. — Пътят ще бъде охраняван, патрулиран. Вестта за местонахождението ни ще стигне до Волар за броени дни. Ако пратим сили на север, това трябва да е само с цел диверсия.
— Докато ние продължаваме да газим през калта — обади се граф Марвен.
— Никой дъжд не продължава вечно, дори да е породен от Мрачното. Пък и щом ние не можем да вървим при тези условия, значи и врагът не може.
— Истинският враг е времето — каза Лирна. — Всеки ден бездействие дава на императрицата възможност да трупа сили във Волар. — Тя се изправи и кимна на граф Марвен. — Военачалнико, дайте заповед на сутринта армията да смени посоката. На работа, господа.
Когато се върна в палатката си, Алорнис пак рисуваше, беше се прегърбила над триножника си и парчето въглен се движеше по листа с трескаво усърдие. Денем Алорнис човъркаше качената на каруца балиста почти без да обелва и дума, но нощем рисуваше. Лицето ѝ се оживяваше единствено когато работеше, изглеждаше напрегнато от съсредоточаване, а очите ѝ — озарени от спомени, макар че, ако се съдеше по рисунките ѝ, Лирна заключи, че тези спомени е по-добре да се оставят на мира. Горящи кораби, горящи хора, моряци, които пищяха и размахваха ръце в бурно море. Лист след лист майсторски предадени ужаси, сътворени в еженощния ритуал на самобичуване.