— Тя поне хапна ли нещо? — попита Лирна, докато сваляше прогизналия от дъжда плащ.
— Само малко овесена каша, ваше величество — отвърна Мурел. — Макар че се наложи Давока да я храни почти насила.
Лирна седна до Алорнис, която само ѝ кимна едва-едва и продължи да драска с въглена, без да спира. Лирна се окуражи малко от факта, че тази скица се различаваше от обичайната майсторски изобразена касапница, беше някакъв портрет. Алорнис оформи лицето с няколко сръчни линии, а после почна да рисува очите: тъмни и присвити в осъждане и укор, очи, които Лирна познаваше добре.
— Брат ти те обича — каза тя на Алорнис и посегна да спре ръката ѝ. Усети я как трепери.
Алорнис не я погледна, продължаваше да се взира в картината.
— Това е баща ми — прошепна тя. — Двамата имаха еднакви очи. Той също ме обичаше. Може би, ако Вярата е права, той все още ме вижда. Може би сега ме обича повече, защото нима не сме еднакви? Веднъж той също е избил хиляди хора с огън. Понякога го сънуваше, когато остаря и се поболя, мяташе се в леглото и молеше за прошка.
Лирна устоя на импулса да я разтърси, да я зашлеви, да се опита да върне насила онова весело сладко момиче, което бе срещнала в Алтор. Но като се взря в обърканите ѝ очи, разбра, че онова момиче си е отишло, погълнато от огъня заедно с толкова много други.
— Вземи си приспивателното, милейди — каза вместо това и нежно, но твърдо измъкна въглена от пръстите ѝ. — Утре ни предстои тежък преход, трябва да поспиш.
Стигнаха до пътя след три дена. На третия дъждът вече бе отслабнал малко, макар че вървенето на север не беше кой знае колко по-лесно. Брат Келан докладва за множество случаи на хора, изостанали по време на прехода поради заболяване, известно като „гвардейски крак“, което се причиняваше от постоянно газене във вода и кожата ставаше като гъба. Скоро почти всеки фургон беше натоварен с войници с посивели лица и превързани крака, увити в брезент, за да ги пази от дъжда. Ето защо всички почувстваха голямо облекчение, щом стъпиха на пътя — забележителен пример за инженерно майсторство, който срамеше черните пътища, типични за Кралството. „Да можеше да видиш това, Малциус — помисли Лирна, забелязвайки леката извивка на повърхността на пътя, която караше дъжда да се стича настрани. — Щеше да остържеш хазната до дъно, за да покриеш Кралството с такива чудеса.“
— Би трябвало да изминаваме поне трийсет мили на ден по този път — каза граф Марвен с доволна усмивка и тропна с ботуш по настилката. — А когато дъждът спре, и повече.
— Погрижи се да разузнаеш във всички посоки — каза Лирна. Нямаше желание да учи своя Военачалник как да си върши работата, но съветът на Ал Хестиан бе насадил у нея предпазливост. Със сигурност щяха да срещнат врага някъде по този път; въпросът беше само какви ще са силите му.
— Разбира се, ваше величество.
Три дни по-късно дъждът най-сетне почна да спира, разкривайки приятен пейзаж от нагънати хълмове и широки долини, обрасли с тучна трева и почти без признаци за обитаване, с изключение на някоя малка вила тук-там, които до една се оказаха празни.
— Целият добитък е изклан, а посевите — опожарени — докладва брат Солис след два дни. Беше повел братята на широка разузнавателна обиколка, при която не видяха и следа от врага, но откриха достатъчно доказателства, че приближаването им е било забелязано. — Всички кладенци са отровени с трупове. Има тела тук-там, предимно възрастни хора, роби, ако се съди по външността им.
— Имало ли е някога по-отвратителна раса от тази? — каза лорд Адал и поклати глава. Той беше повел Северната гвардия на юг с подобна мисия и се върна със също толкова мрачни новини.
— Значи — каза Лирна — нямаме фураж.
— Сегашните ни запаси би трябвало да ни стигнат до Волар, ваше величество — обади се брат Холун. — Където без съмнение ще намерим още, след като… си свършим работата.
— Ако може да попитам, ваше величество — рече лорд Норта, — каква точно е работата ни във Волар?
Лирна го погледна и видя в очите му обичайната му охота да отвръща на проницателните погледи непреклонно.
— Ще въздадем правосъдие за злините, причинени на Кралството — каза тя. — И ще се погрижим те да не се повтарят.
— Да, това го казахте и преди. Все пак бих искал да знам по какъв начин ще се въздаде това правосъдие. Може би се готвите да водите процеси?
— Не си спомням в Алтор да е имало процеси — обади се лорд Антеш и се навъси сурово срещу лорд-маршала. — И знам, че във Варинсхолд нямаше такива. — Той рядко говореше на военните съвети, а по време на поход стоеше при собствените си войски. След загубата на лейди Рева и възрастния гвардейски командир и толкова много техни сънародници всички кумбраелци бяха потънали в мрачно униние. Всеки път, когато обикаляше редиците им, Лирна виждаше, че я посрещат с отсечени кимания и зле прикрито негодувание: тя беше пратила тяхната Благословена дама на смърт и те го знаеха. Но какъвто и гняв да изпитваха към своята кралица, той бе засенчен от пламтящата им омраза към воларианците, породена от Алтор и хиляди други безименни зверства и разгоряла се сега до нови висини от свирепа жажда за възмездие. Лейди Рева беше тяхната връзка с любовта и напътствията на Отеца, така че Той несъмнено би благословил всички опити да отмъстят за смъртта ѝ.