— В Алтор нямаше процеси — отвърна лорд Норта, — защото воларианците са отвратителна, зловредна раса, възпитана в жестокост и убийства. Ние, от друга страна, се смятаме за разумни и състрадателни хора — или може би сега трябва да загърбим добродетелите си?
— Смелостта и твърдостта на духа също са добродетели — изтъкна барон Бандерс. — Нашият народ очаква от нас да осигурим бъдещето му. Това няма да стане с мекосърдечност.
— Пропътувал съм Пределите и Кралството от край до край — каза Норта. — За няколко месеца съм отнел живота на повече хора, отколкото през всичките си години в Ордена. Водил съм полка си през битка, огън и несгоди, защото мислех, че това е справедливо и редно… и жена ми казваше, че е необходимо. Но не искам да я погледна в очите, когато тя види пред себе си човек, участвал в масово убийство.
Обърна се към аспект Кейнис, чиито очи оставаха вперени в картата — той не желаеше да срещне взора на брат си, — и попита:
— Ами ти, братко? Съгласен ли си Вярата да бъде опетнена с невинна кръв?
Аспектът не отвърна веднага. Сведе глава за момент в безмълвен размисъл. Когато най-сетне отвори очи и заговори, в тона му имаше съжаление, но също и увереност.
— Императрицата и нейната империя са просто оръдие на един по-голям враг. Всички знаем това, макар че често не се осмеляваме да говорим за него. Знаейки природата на този враг, виждам един-единствен път към унищожението му — чрез използване на всички средства, с които разполагаме. Ако това ни прави убийци, тогава приемам това название и придружаващата го вина. Защото ако се провалим, братко, няма да има жена, при която да се върнеш.
— Не мога да повярвам, че пътят към победата минава през очернянето на душите ни дотолкова, че да станем неотличими от онези, срещу които се борим. — Норта погледна брат Солис, гласът му беше напрегнат. — Инструкторе? Със сигурност разбирате, че Вярата ни задължава да поемем по по-разумен курс. Орденът винаги се е опитвал да брани беззащитните.
— И да пази правоверните — отвърна Солис със същата увереност като аспекта. — Провалим ли се тук, целият свят ще погине. Вярата даде подкрепата си на кралицата с пълното съзнание за важността на тази мисия. Сега не можем да си позволим да сме добродетелни, братко.
— А аз — процеди Антеш и лицето му пламна — не съм дошъл на тези брегове, за да оставя неотмъстена най-великата душа в кумбраелската история.
— Отмъщението не е правосъдие! — Юмруците на Норта се стовариха върху масата и той се приведе напред. — И ако лорд Вейлин беше тук…
— Само че не е — заяви Лирна тихо, но неумолимо. — Аз съм тук. И аз съм вашата кралица, милорд.
Гледаше как лорд-маршалът се овладя и знаеше, че той полага усилия да потисне неразумните думи, които напират на устните му. „От всички нас — помисли си — само той е недосегаем за съблазънта на отмъщението.“ Това осъзнаване породи у нея завист, копнеж за някаква нейна част, загубена в пламъците.
— Вие сте добър човек, лорд Норта — каза му тя. — За нашето Кралство е истинско щастие, че му служите. Затова ви давам думата си като ваша кралица, че тази армия ще положи всички усилия да спести проливането на невинна кръв. Но бъдете сигурен, че щом стигнем Волар, ще се погрижа да бъде сринат до последния камък и земята да бъде посипана със сол, та нищо да не поникне сред руините. Ако не ви стиска да участвате в това, свободен сте да напуснете командването и да се оттеглите, без да си навлечете моята немилост.
Лорд Норта сведе глава, скръцна със зъби и дъхът му излезе със съскане.
— Без невинна кръв — каза той, все още с наведена глава. — Обещавате ли ми?
Лорд Илтис се наежи.
— Кралицата даде думата си — изръмжа той — и не на вас се пада да се съмнявате в нея, милорд.