— Първо негова светлост, а сега и вие, милейди — каза тя и посочи Давока. — Това място е наистина свръхестествено.
Давока само се усмихна слабо, оглеждайки критично невероятно щедрите пропорции на статуята.
— Жена с нейното телосложение ще пада по цял ден.
— Статуи на пазители, статуи на митични герои — каза Лирна. — Ами къде са боговете?
— Няма да ги намерите тук — отвърна Мъдрост. — Боговете се смятали за толкова възвишени, че било богохулство някой човек да се опита да улови образа им. Даже имената им били известни само на малобройни избрани жреци. Онези, които искали да търсят помощта на боговете, се обръщали с молба към жреците, а те на свой ред отправяли молбата към съответния бог. Срещу определена цена, естествено.
Илтис и Бентен изтеглиха мечовете си, защото откъм центъра на храма долетя внезапен вик, който след миг се превърна в писък, отекващ в гранитните стени. Лирна пренебрегна възраженията на Илтис и забърза нататък да провери. Когато стигна до кръглата площ по средата на храма, завари там аспект Кейнис, надвесен над брат Луцин. Възрастният Надарен лежеше по гръб, лицето му беше изкривено в гримаса на болка и ужас, а на устните му избиваше пяна.
— Той копнееше да види това място преди изоставянето му — обясни аспектът; държеше брата, който се тресеше в конвулсии.
— Злощастно решение — отбеляза Мъдрост и посочи един широк каменен блок наблизо. — Боговете са били щедри, но също и жадни.
Блокът беше висок три стъпки, тесен и правоъгълен, с полукръг, издълбан в горния му край. Под него в каменния под имаше вдлъбнатина с формата на купа, от която към околните пирамиди се раздалечаваха множество улейчета.
Конвулсиите на брат Луцин утихнаха, очите на стареца трепнаха и се отвориха, ококорени от шок от видяното.
„Кръв“, помисли си Лирна, загледана в каменния блок. Вековете на вятър и дъжд го бяха изчистили добре, но тя знаеше, че някога е бил червен. „При тези хора винаги е имало кръв. Едно време са я проливали, за да задоволяват рожбите на собственото си въображение, а сега я пият, за да прогонят призрака на смъртта. Убиването на техните богове не ги е променило.“
Не беше сънувала от Битката при Зъбите, прекарваше всяка нощ в дълбок спокоен сън. Би ѝ било приятно да си мисли, че той се дължи на справедлива и доволна душа, но знаеше, че е по-скоро от изтощение — дните ѝ бяха наистина претоварени. Затова ѝ отне известно време да осъзнае, че босите ѝ нозе не стъпват наистина по пода на храма, носейки я към каменния блок с бавна, но постоянна крачка. Сега той беше червен, какъвто е бил, когато това място е властвало над вярата на толкова много заблудени души, целият хлъзгав от кръв, вдлъбнатината беше препълнена с нея, а улеите отвеждаха жертвената течност до мълчаливите домове на боговете.
Една ужасна на вид жена стоеше до каменния блок с нож в ръка. Носеше синя рокля, изцапана почти до черно, макар Лирна да виждаше, че някога е била прелестна одежда, достойна за принцеса. Но това, което привлече вниманието ѝ, бе лицето на жената: разранено и наскоро обгорено, с тънки струйки дим, издигащи се все още от овъглената плът.
— Чаках — каза изгорената жена, впила свирепия си поглед в Лирна, а тонът ѝ беше изпълнен с укор.
— Какво? — попита озадачено Лирна.
— Теб, разбира се. — Жената даде нетърпеливо знак на нещо в сенките и на светло пристъпи млад мъж, нисък, но с деликатна красота. — Твоите поклонници нямат търпение да ти поднесат жертва.
Младежът коленичи до блока, вперил поглед в Лирна с безизразно лице.
— Спазих обещанието си — каза му Лирна, неспособна да скрие лекия трепет в гласа си. — Намерих майка ти. Тя пътува с моята армия, сестра е от Седмия орден и е дошла да намери правосъдие за сина си.
Фермин се усмихна, устните му се разтеглиха невъзможно широко и оголиха дълги редици триъгълни зъби — зъби на акула.
Ножът на изгорената жена блесна и гърлото на Фермин зейна срязано, кръвта рукна като поток по стените на блока, за да напълни купата. Изгорената жена блъсна тялото настрани и отново даде знак. Появи се друга фигура, по-висока и добре сложена, с белязано лице, което говореше за тежък живот, макар че усмивката бе същата като онази, която се появи на устните му, когато стрелата на балистата го прониза в гърба. Стрелата още си беше там, стоманеният ѝ връх стърчеше от гърдите му и застърга по камъка, когато той коленичи.