— Ти имаше избор. — Лирна осъзна, че думите ѝ са лъжа, още докато се откъсваха от устните ѝ. Харвин обаче, изглежда, намери неискреността ѝ за забавна, защото се засмя, преди ножът да блесне отново.
— Това не е мое дело — настоя тя, докато изгорената жена изблъска тялото и даде отново знак. — Те ми служеха по собствена воля.
— Така и трябва — съгласи се изгорената жена. — Смъртните живеят само за да служат на своите богове.
Следващата беше Фурела, която се поклони на Лирна. Държеше два кинжала. Лицето и косата ѝ бяха хлъзгави от морска вода, очните ѝ орбити — празни, а плътта около тях частично изядена. Точно преди ножът да среже гърлото ѝ един малък рак изпълзя от черната ѝ орбита и щракна с щипки към Лирна, сякаш обвинително.
Тя откъсна очи от гледката, но не намери облекчение. Сега храмът беше претъпкан: дълга редица хора, някои от които познаваше, но повечето не. Мелденейският стрелец, който бе паднал от мачтата при Зъбите, сеордката, загинала при Варинсхолд, и още много, много други. Еорили, нилсаелци, кумбраелци като Фурела, и от всички тях капеше морска вода, а плътта им бе частично разядена от морето…
— НЯМАХ ИЗБОР! — изкрещя тя към изгорената жена, после млъкна при вида на фигурата, която коленичеше пред блока.
— Избор ли? — попита Малциус. Главата му беше килната под отвратителен ъгъл, макар че лицето му бе добродушно, а усмивката — преизпълнена с обич и съчувствие. — Онези, които се предполага да управляват, нямат право на избор — каза ѝ той. — Сега можеш да оформяш света както си искаш, сестричке. Винаги съм знаел, че ще стане така. Не мислиш ли, че щеше да е по-любезно да ме убиеш преди да взема трона? Хрумвало ли ти е някога? Няколко капки отрова в бокала ми? Би било толкова лесно.
— Не — прошепна тя. — Ти си мой брат… Някога направих нещо ужасно заради теб.
— Ти ми даде свободата да царувам при унищожението на моето кралство, убийството на жена ми и децата ми. — Той вдигна ръце, когато изгорената жена пристъпи по-наблизо. Този път ножът не блесна: вместо това тя го притисна към плътта нежно, даже с любов, а другата ѝ ръка опря главата му на гърдите ѝ.
— Не се извръщай сега, Лирна — каза Малциус, докато острието се плъзгаше по гърлото му. — Защото боговете са вечно жадни…
Събуди се от внимателното побутване на Мурел, която видимо се сепна от ококорения ѝ поглед.
— Военачалникът праща вест, ваше величество — каза Мурел. — Воларианска войска се приближава от изток…
Граф Марвен стоеше на стъпалата на храма. В равнината зад него цареше оживление, войници се строяваха, ездачи препускаха към ротите си и гъст облак прах се вдигаше да забули утринното слънце.
— Брат Солис преценява, че броят им е около шейсет хиляди, ваше величество — докладва Военачалникът. — Почти всичките са свободни мечове, което е необичайно. Само че се приближават в добър ред.
„Шейсет хиляди. Ние сме близо два пъти повече. Може би императрицата прибягва към отчаян ход, за да спре настъплението ни?“
— Не поемайте рискове, милорд — каза тя на Марвен. — Не можем да си позволим значителни загуби.
— Битката винаги е риск, ваше величество. Но съм убеден, че тази ще свърши до обяд. — Той се поклони и отиде да яхне коня си, след което препусна и се изгуби сред гмежта от мъже и прах.
Лирна вдигна очи към най-високата кула на храма. Изкушаваше се да си спести гледката на сражението, сънят беше прогонил всякакво желание у нея да гледа още кръвопролития, но ѝ се струваше страхливо сега да извръща поглед от армията.
— Милейди, виж дали ще можеш да намериш далекоглед — каза тя на Мурел и се отправи към кулата.
Изкачването се оказа уморително, краката я заболяха, докато се катереше по тесните стълби, без да забавя крачка, а Илтис и Бентен пухтяха зад нея. Трудно ѝ беше да не се разсейва от вътрешната украса на кулата. Всяка повърхност, включително стъпалата под нозете ѝ, беше покрита с някакво древно воларианско писмо; символите на долните етажи бяха издялани с деликатна прецизност и елегантност, която намаляваше все повече с изкачването ѝ, и докато стигне до върха, символите вече представляваха хаос от резки, сякаш издялани от нечия трескава ръка. Тя си отбеляза да попита Мъдрост за смисъла на всичко това, когато ѝ остане време.
Върхът на кулата бе назъбен шип, който се издигаше от гранитна площадка с диаметър десетина стъпки. Също като стълбите, повърхността на площадката бе украсена с писмена, тъй разкривени и хаотични, че тя знаеше, че гледа творението на някаква луда душа. Площадката не беше оградена с парапет, нито пък имаше някакво укритие. Силен режещ вятър развя косата на Лирна, когато тя се подаде от стълбището. Бентен рискува да пристъпи напред и да надникне през ръба, но бързо се дръпна пребледнял.