— Е — отбеляза Илтис. — Това беше жалко зрелище.
— Ваше величество. — При тихия, но настоятелен глас на Мурел Лирна се обърна и я видя, че сочи някъде на север, където друг облак прах се бе появил на отсрещния бряг на реката. Лирна насочи далекогледа си натам и различи множество конници, препускащи в галоп.
— Кавалерия — промърмори тя, докато ги гледаше как се приближават, и забеляза, че бронята им е червена вместо обичайната за воларианците черна. Освен това бяха сериозна сила, над пет хиляди по нейна преценка. „Императрицата праща своите арисаи — помисли си, спомнила си описанието на брат Френтис от един от сънищата му. — Защо не ги е пратила с армията?“
— Реката е прекалено дълбока за преминаване на мили нагоре и надолу — каза Бентен. — Даже да имат лодки, битката ще свърши преди да са успели да я пресекат.
Докато конниците в червено се приближаваха, Лирна усети някакво безпокойство, растящо в гърдите ѝ. Сега посоката им стана по-ясна. Тя беше очаквала да се насочат към фланга на армията — все пак може би щяха да опитат да преплуват реката, — но вместо това конниците препускаха право към храма, към нея.
— Колко гвардейци ни остави граф Марвен? — попита тя Илтис.
— Два полка, ваше величество. Дванайсети и Кинжалите на кралицата.
Лирна се приближи до ръба на площадката и погледна към храма долу. Лорд Норта явно беше забелязал конниците и строяваше стрелците си край брега. Сякаш усетил погледа ѝ, той вдигна глава и посочи препускащата кавалерия. „Защо им е да галопират така, щом не могат да прекосят реката? Реката…“
Насочи далекогледа към бързото течение и видя само кипнала вода, посивяла от тиня. Едва когато го свали, забеляза нещо странно: там, където се доближаваше до храма, течението изглеждаше малко по-бързо, а водата — малко по-светла.
— Под водата има нещо — прошепна тя, разбрала, че вече е прекалено късно.
Челната рота ездачи стигна в галоп до отсрещния бряг и нагази в реката без забавяне — конете газеха на не повече от две стъпки във водата, разпенвайки я до бяло. Преди Илтис да я сграбчи за ръката и да я повлече към стълбището, тя зърна един от мъжете в червени брони и ослепителната усмивка на лицето му, докато се приближаваше към южния бряг: смееше се на жалкия залп на стрелците на лорд Норта.
Давока ги чакаше в подножието на стълбите. Копието ѝ вече беше окървавено. До нея стоеше Алорнис, която се взираше вцепенена и пребледняла в касапницата, вихреща се в храма. Шумът беше оглушителен, трясъкът на мечове се смесваше с виковете на умиращите, предизвикателния рев на онези, които все още се сражаваха, и смеха на мъжете, дошли да я убият.
Един от Кинжалите на кралицата, едър мъж, размахваше брадва и ревеше яростно при всеки удар, докато противникът му в червена броня се изплъзваше с танцова стъпка и постоянно го рязваше през лицето. Зад тях храмът представляваше хаос от вихреща се битка и стомана. Лорд Норта едва се виждаше сред гъмжилото: посече един арисай и вдигна на крака един от Кинжалите, а гласът му ехтеше — той крещеше да се строят в защитна формация. Въпреки уменията му Лирна виждаше, че оцеляването му се дължи до голяма степен на Снежинка. Бойната котка бе истински вихър от нокти и зъби, поваляше враговете един след друг, сякаш без да усеща раните, които ѝ нанасяха.
— Трябва да… — започна тя и понечи да тръгне напред.
— Не! — Грамадната длан на лорд-протектора се сключи около ръката ѝ и я повлече нанякъде, така че тя изгуби лорд Норта от поглед.
— Лорд Норта! — възрази тя и опита да се отскубне.
— Ще умре тук, защитавайки вас, ваше величество. — Илтис я избута до една стена, когато иззад ъгъла изникна някакъв арисай, нададе радостен смях и мушна към лорд-протектора с тесния си меч. Илтис се изви и острието на арисая се счупи в камъка, макар че в ръката му остана достатъчно стомана, за да парира ответния удар отгоре на Илтис. Обаче не беше достатъчно бърз да избегне копието на Давока, насочено към слабините му. Илтис избута трупа настрани и сграбчи отново ръката на Лирна.
— Конете са вързани в западния край на лагера. Ако аз загина, ваше величество, не се суетете.
Още двама арисаи се появиха да препречат пътя им и Давока и Илтис моментално се хвърлиха да ги посрещнат. Тази част от храма се състоеше главно от тесни пътеки между пирамидалните структури, които ограничаваха движенията на бойците, макар че изглежда улесняваха Илтис. Едрият лорд заклещи с дръжката на меча си оръжието на противника и го повали с тежестта си, после заби коляно в гърдите му, за да му изкара въздуха, преди да заблъска незащитената му глава в стената, пак и пак, докато черепът се спука като яйце.