Нападателят на Давока успя да отклони точните ѝ мушкания с явна лекота, но смехът му секна, щом Лирна метна ножа си и го заби в шията му. Звън на стомана зад гърба ѝ я накара да се обърне и тя видя Бентен, опрял гръб в една стена, да размахва бясно меча си, отбранявайки се срещу двама арисаи. Приклекналата до Лирна Мурел нададе яростен писък, хвърли се към по-близкия враг и заби камата си в ръката му. Арисаят се дръпна, преди тя да успее да извади оръжието си за нов удар, и я удари с юмрук в лицето. Мурел политна назад. Той тръгна след нея, широко ухилен, а после рухна, понеже мечът на Бентен се впи в шията му. Другият арисай лежеше мъртъв в нозете му, но ръката на младия лорд притискаше една рана отстрани на тялото му и през пръстите му се стичаше гъста кръв.
— Милорд! — Лирна се втурна към него, но Мурел я хвана и я спря. Окото на момичето вече се подуваше и то не стоеше много стабилно на краката си, но все пак имаше достатъчно сила да попречи на Лирна да отиде при Бентен. Появиха се още трима арисаи и единият хвърли бърз поглед към ранения лорд, преди да му пререже гърлото с едно ловко движение.
— Лиърна! — Давока я стисна за рамото и я повлече. Светът се превърна в размазана картина на ожесточена битка. Илтис вървеше напред и се опитваше да намери път през каменния лабиринт, сега осеян с трупове на всеки ъгъл. Давока пазеше тила им, като се спираше да намушка всеки преследващ ги арисай, който навлезеше в обсега ѝ. До Лирна Мурел държеше ръката на Алорнис; по лицето на придворната изобретателка не личеше тя да забелязва много от заобикалящия ги ужас.
Илтис нададе вик на безсилие, щом видя, че пътят им отново е преграден. Приклекна под замаха на един меч и нанесе контраудар, който остави противника му да гледа с кикот отсечените си пръсти. Лорд-протекторът се озърна и на лицето му имаше паника, на която Лирна не смяташе, че е способен. Именно страхът му я накара да се съвземе и да прогони гледката на Бентен, с кръв, стичаща се от разсечения му врат, за да напои пода на храма. „Боговете са вечно жадни…“
— Към центъра, милорд — каза тя на Илтис. — Там поне имаме съюзници.
Той се поколеба за момент, после се поклони леко.
— Моля за прошка за неуспеха си…
— Времето е против нас, милорд. — Наблизо лежеше една жена от Кинжалите на кралицата, слаба и тъмнокоса, гушнала една брадвичка, сякаш е обичното ѝ чедо. Лирна се наведе да вземе оръжието и кимна на Илтис да продължава.
Наложи се да си пробият път с бой до оцелелите защитници на лорд Норта, около петдесет човека, събрани в плътен кръг в центъра на храма, заобиколени от растяща стена мъртъвци. Илтис посече в гръб един арисай и завърша наляво-надясно с меча си, за да отвори пътека, достатъчна на Лирна и Мурел да преминат с Алорнис помежду им. Илтис се опита да ги последва, но падна, когато един арисай го изрита в краката. Другите се скупчиха да го довършат, но отстъпиха, когато Давока скочи между тях и развъртя копието си, поразявайки очи и протегнати ръце. Спря, за да вдигне Илтис на крака, и лорд-протекторът се вряза в гъмжилото от мъже с червени брони, а лоначката го следваше, без да спира да върти копието.
Лирна бързо беше прибрана в средата на формацията, където откри Снежинка, полегнала на една страна. От челюстите ѝ висеше разкъсана плът, козината ѝ бе сплъстена, а камъкът под нея — хлъзгав от кръв. Въпреки раните големите ѝ жълти очи се взираха в Лирна ярки както винаги. Тя даже измърка тихо, когато Алорнис клекна да я погали по главата.
Какофонията изведнъж отслабна и звънът на оръжия стихна, чуваха се само стоновете на ранените. Лирна се огледа. Арисаите ги заобикаляха плътно от всички страни, но като че ли бяха отстъпили малко. Мнозина бяха ранени, някои тежко — останали без очи, със зейнали рани по лицата или с кръв, бликаща обилно от дупки в бронята им, — но всички до един се усмихваха, не с подигравка, не с жестокост, а с радост.
„Те са създадени именно за това — помисли си Лирна, докато погледът ѝ шареше по морето от щастливи лица. — Нова раса, родена да се наслаждава на клането. Съвършената порода воларианци.“
Около нея стояха Кинжалите на кралицата и дишаха хрипливо и накъсано, напрегнати в очакване на следващата атака. Повечето бяха ранени. „Но все още няма страх — помисли тя, като видя как мнозина ѝ хвърлят скришни погледи, сякаш боейки се от нейното неодобрение. — Императрицата е създала нещо зло. Аз съм създала нещо велико.“