Ръцете ѝ се разтрепериха неволно, което позволи на Лиеза да се дръпне обратно на леглото, увесила жално глава.
— Извинявай — каза Рева и отстъпи от плачещото момиче с разтуптяно сърце.
От другата страна на дебелата желязна врата долетя дрънчене на ключове, вратата се отвори и на прага застана Варулек с двама куритаи зад гърба му. Очите му се плъзнаха от Рева към все още плачещата Лиеза.
— Имам заповеди да наказвам тази жена, ако не ти угажда — каза той.
— Угажда ми достатъчно — заяви Рева. — Какво искаш?
Той се отдръпна от вратата и кимна в изненадващо любезен жест на уважителна покана.
— Русият мъж се бие днес. Императрицата мислеше, че може да искаш да го гледаш.
Първата ѝ мисъл беше да откаже, тъй като нямаше голямо желание да гледа как убиват Щита. Но тук нямаше да намери възможност за бягство, а и може би пиратът заслужаваше поне един съюзник да стане свидетел на края му. Тя хвърли дървения меч на леглото до Лиеза, сложи ръка на рамото ѝ и каза тихо:
— Поне се опитай. Имитирай онова, което ме видя да правя.
Главата на момичето помръдна в нещо, което би могло да е потвърждение, и Рева тръгна към вратата. Забеляза, че куритаите не се отдалечават на повече от педя от Варулек. „Той се страхува от мен“, реши тя, потисната от новото доказателство, че управителят на арената не е глупак. Той оставаше невъзмутим от обидите, с които го засипваше, но винаги стоеше току извън обсега ѝ и се грижеше китките ѝ да са оковани в редките случаи, когато я извеждаха от стаята.
Рева остана неподвижна, докато единият куритай държеше нож, опрян в гърлото ѝ, а другият щракваше гривните на китките ѝ. Прецени, че да се отърве от единия ще е относително лесно — ще увие веригите около гърлото му и ще му счупи врата, — но все още не беше измислила маневра, която би попречила на другия да я убие миг по-късно. Освен това смяташе за невероятно Варулек да стои със скръстени ръце и да я гледа как се измъква. Макар че телосложението му беше средно, тя можеше да познае по позата и по явната сила в татуираните му ръце, че битката не му е чужда. „Може би някога е бил войник?“
— Намираш ли жилището си за приемливо? — попита той, докато я водеха по коридора. Намираха се дълбоко в подземията и тунелът водеше до дълго стълбище, което се издигаше по широка дъга, следваща гигантския овал на арената.
— Хубаво би било да имам маса и стол — каза тя, докато започваха изкачването.
— Които се чупят лесно и краката им могат да се използват като тояги — отбеляза той. — Така че, за съжаление, ще трябва да откажа.
Тя прикри една разочарована въздишка и отново се зачуди на склонността на Отеца да слага препятствия на пътя ѝ. „Защо не ми дадеш един тъп тъмничар? — попита го. — Ако целта ти е да ме накажеш, опитът ми да се измъкна от това място със сигурност бързо би довел до това.“ Нямаше отговор, разбира се, Отецът както винаги беше глух към молбите ѝ, макар че този път тя поне съзираше причина. „Аз излъгах в твое име. Не може да си мислиш, че заслужавам да живея.“
— Тогава някакви книги за момичето — каза тя. — Мисля, че ще е благодарна за нещо, което да я разсее.
— Ще имам грижата.
Известно време се изкачваха мълчаливо и минаха покрай няколко площадки със стражи. На всяка имаше по двама куритаи, които стояха с типичната си безизразна неподвижност. Колкото по-високо отиваха, толкова по-богата ставаше украсата около тях; голите неизмазани тухли отстъпиха място на гладки стени с мозайки и някой релеф тук-там. Рева се изненада, че върху по-голямата част от украсата личат признаци на непоправен вандализъм: изчегъртани непознати надписи или мотиви, разбити с чук. От цвета на камъка тя прецени, че пораженията са древни.
— Това е много стара сграда — отбеляза тя, когато наближиха приземния етаж на арената. В тесния проход отекваше ниско бучене, което се усилваше с всяка крачка. Този звук ѝ бе добре познат, напомняше ѝ за задружните викове на стрелците по стените на Алтор, когато призоваваха воларианците да настъпят под още един дъжд от стрели — воят на множество души, жадни за кръв.
— Така е — отвърна Варулек. — Всъщност е най-старата в целия град. Рожба на една не толкова просветена епоха. — Тя забеляза нова интонация в обикновено безизразния му глас, слаба, но ясно различима нотка на презрение.
— Не толкова просветена ли? — попита.
— Така твърдят имперските историци. — Тя видя как очите му се задържаха на една статуя, когато изкачиха последните стъпала и излязоха в широка сводеста галерия, водеща към самата арена. Беше бронзова фигура, типичен представител на многото, които бе видяла на идване насам: мъж, както обикновено, вдигнал късия си меч в жест на героично предизвикателство. По блясъка на бронза можеше да познае, че статуята е сравнително скорошна, но пиедесталът, на който стоеше, беше много по-стар, фино издялан цилиндър от червено-златист мрамор. Към него някой бе приковал желязна плака, без особено да го е грижа за камъка, който беше напукан и нащърбен на няколко места.