— Едно време тук е стоял някой друг — каза тя. — Кой е бил?
Варулек извърна очи от пиедестала и ускори крачка.
— Саворек — каза с безизразен глас. — Най-великият от пазителите.
— Пазители на какво?
Той я отведе до друго стълбище, което водеше към горния етаж. Запази мълчание, докато се изкачваха, а шумът на тълпата се усили до неспирна какофония и почти заглуши отговора му, но тя все пак го долови:
— На всичко, което ни е било отнето.
Поведе я през множество коридори и на всеки десет крачки от пътя им имаше стражи. Тук те бяха предимно свободни мечове, макар че броните и оръжията им не бяха толкова еднакви като на онези, с които се беше била в Кралството. Въпреки тази нееднородност обаче Рева забеляза у всички еднакво изражение: очи по-разширени от нормалното, бледи лица и стегнати челюсти. „Всички са ужасени“, осъзна тя и погледът ѝ се насочи към балкона отпред, където една слабичка фигура седеше на покрита с възглавнички пейка.
Императрицата стана да я посрещне, когато я изведоха на балкона, и искрената топлота в усмивката ѝ беше смущаваща. Приближи се и лепна една целувка на бузата ѝ.
— Сестричке, колко мило от твоя страна да дойдеш.
Рева стисна юмруци от тази близост, недоволна от факта, че парфюмът на императрицата беше тънка наслада за сетивата. Но всякакви нейни пориви към насилие бяха възпрени от гледката на петимата арисаи на балкона, всеки от които я приветства с радушна усмивка, вбесяваща със своята фамилиарност. „Те мислят, че виждат една от своите“, помисли си тя и от това ѝ се догади.
Императрицата отстъпи, обърна се към Варулек и махна нетърпеливо към тълпата.
— Накарай ги да млъкнат.
Чернодрешкото отиде до края на балкона и вдигна ръка към някакви невидими очи долу. Почти мигновено зазвучаха тръби и нотите им се сляха в остра мелодия, наситена с неумолима властност. Тълпата моментално потъна в пълна тишина, ненарушавана дори от най-лекото покашляне или случаен вик, сякаш всички присъстващи бяха затаили дъх едновременно и се страхуваха да го изпуснат.
— Почитаеми граждани и всякакви отрепки! — извика към тях императрицата и излезе напред, докато пръстите на босите ѝ крака не се подадоха от ръба на балкона. Гласът ѝ се разнасяше с почти неестествена лекота и до най-далечните кътчета на арената. — Преди да доставя наслада на зловредните ви сърца с още кръв, бих искала да ви представя една изтъкната гостенка от отвъд океана. — Тя посочи Рева и устните ѝ се извиха в окуражителната усмивка на по-голяма сестра. Рева остана неподвижна, докато един от арисаите не се покашля многозначително и не погали брадичката си с извинителна гримаса, отпуснал другата си ръка на ножа на колана си. Рева пристъпи към императрицата и трепна, когато тя я хвана за окованата китка и я вдигна високо.
— Представям ви лейди губернаторката на Кумбраел Рева Мустор! — извика пак императрицата. — Без съмнение много от вашите синове и съпрузи са срещнали края си от нейната ръка, и то заслужено, бих казала. Все пак, макар че никой от вас не е достоен даже да целува краката ѝ, аз заповядах тя да ви забавлява тук, като му дойде времето. Не е ли щедра вашата императрица?
Хватката ѝ върху китките на Рева се стегна, докато стоеше там с лице, изкривено в маска на безгранична злоба. Сякаш цяла вечност тя стоя и гледа тълпата, очите ѝ обхождаха всеки мълчалив ред, стрелкаха се насам-натам, сякаш търсеха и най-малката проява на нелоялност. Накрая изсумтя и пусна Рева, след което се върна на пейката си и махна раздразнено към Варулек.
— Продължавай. Сестричке, ела да седнеш при мен.
Тръбите заехтяха отново, този път не толкова остро, а почти весело. Мърморенето на тълпата се надигна отново, докато Рева се отпускаше до императрицата, но сред напрегнатото бъбрене на хиляди хора, които си шепнеха уплашено, не се чуха никакви овации.
Един роб донесе чай в малки стъклени чашки, заедно с подбрани пастички, всяка от които представляваше идеален куб с глазура в различен цвят, с миниатюрен мотив от златен варак отгоре.
— Моят герб — поясни императрицата, като вдигна една от пастичките, за да може Рева да я огледа. Оказа се, че гербът представлява мъничък кинжал в кръгла верига. — Смърт и робство, двете ми дарби. — Тя се засмя и лапна пастичката. Намръщи се, докато дъвчеше, а върху лицето ѝ личеше не повече удоволствие, отколкото ако ядеше прост хляб.