Рева реши твърдо да не отговаря. Беше вперила поглед в смаляващата се тълпа биещи се нещастници. Мнозина вече лежаха на пясъка, прекалено тежко ранени или изтощени, за да продължат битката, но една групичка все още се боричкаше в средата на арената, меле от окървавена плът с меча в центъра му.
— Мога да я сменя с друга — продължи императрицата. — Ако се окаже, че не е… по вкуса ти.
„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“
— Тя… е приемлива за мен.
— Радвам се. В края на краищата ти си Най-почитаният гарисай. Жилището, което получи, по традиция се пази за най-великите шампиони. Преди векове гарисаите не са били роби, каквито ги виждаш сега, а свободни мъже и жени, дошли да почетат боговете с кръв и смелост. Непобедените били издигани до висок статус и били отрупвани с всякакви удобства и наслади, защото боговете били благосклонни към онези, които могат да утолят вечната им жажда.
— И какво е станало с тях? — попита Рева, докато гледаше как група от петима оцелели заобиколиха мъжа, държащ в момента меча, настъпваха към него, докато той се опитваше да ги държи надалеч с несръчни мушкания, пребледнял от изтощение. — С вашите богове.
— Ние сме ги убили — отвърна императрицата и насочи вниманието си към арената, където битката наближаваше своя край. Мъжът с меча посече един висок, но стар противник, преди другите да се нахвърлят върху него и да го съборят на земята. Юмруците им се надигаха и спускаха бясно, докато един не се изтръгна с меча и моментално се обърна и почна да сече бившите си съюзници, като надаваше див крясък при всеки удар. Тълпата се беше смълчала отново и ритмичната ярост на мъжа отекваше по трибуните, за да секне, когато той довърши последната си жертва и се свлече ридаейки на пясъка. Отпуснатото му, почти лишено от мускули тяло беше червено от шията до кръста.
Императрицата примижа за кратко към лежащата фигура и каза замислено:
— Един от корумпираните. — Обърна се към Варулек. — Погрижи се да довърши ранените, а после го прати в монетния двор. Мъкненето на торби със злато и сребро до края на дните му може да го научи на истинската стойност на парите.
Облегна се и протегна ръка, за да прокара пръсти през кичурчетата на Рева, измъкнали се от дългата ѝ плитка.
— Боговете — каза замислено тя — не са нужни на хора, готови да прегърнат едно велико бъдеще, съдба, която може да бъде осъществена само с единство и незамъглен разум. Или поне така ми казваше някога баща ми.
— Те не са били истински — заяви Рева. — Вашите богове са умрели, докато Световния отец е останал. — Гледаше как двама арисаи вдигат единствения оцелял на крака и го избутват към проснатата фигура на мъж със зейнала рана на корема, който стискаше с една ръка своите изсипващи се черва, а другата вдигна в напразна молба за пощада. — Вие сте създали народ от зверове.
— А какъв е твоят народ, сестричке? Върхът на цивилизацията? Виждала съм го и не мисля така. Вие се кланяте на една мечта, съчинена преди векове, и водите вечна вражда с онези, които на свой ред се кланят на въображаемите души на мъртвите.
— Вражда, на която бе сложен край, благодарение на вас.
— И на теб, Благословена дамо. Тази, която говори с гласа на Отеца. — Тя се засмя тихо, когато смущението на Рева се усили. — О, да, виждам го. Ти си излъгала! Хиляди са те последвали дотук, за да намерят смъртта си, само заради думите, които си изрекла от името на един глухоням бог. И макар че никога не си чувала наистина гласа му, пак те е страх от неговото възмездие.
Тя се приведе по-близо. Рева не откъсваше поглед от арената и последния мъж, който се клатушкаше като едва прохождащо бебе, докато вървеше от една осакатена фигура към друга.
— Откажи се от това, сестричке — прошепна императрицата с тон, натежал от искрена молба. — Мога да ти покажа толкова много.
Рева гледаше как последният ранен срещна грозния си край, преди арисаите да извлекат оцелелия от арената, увиснал между тях — ломотеше като безумец.
— Вече видях достатъчно — каза тя.
Дъхът на императрицата погали бузата ѝ, когато тя въздъхна и лепна една целувка върху нея, преди да се отдръпне.
— Тук не мога да се съглася, милейди.
Отне близо половин час, докато робите разчистят труповете от арената и засипят с пясък локвите кръв. През цялото това време императрицата запази мълчание, лицето ѝ стана странно отнесено и тя седеше с размътен поглед. От време на време устните ѝ помръдваха в беззвучен шепот и челото ѝ се сбръчкваше озадачено, друг път чертите ѝ се напрягаха в маска на такова скръбно объркване, че Рева откри, че потиска пристъпа си на жалост. „Тя е луда — осъзна тя. — Луда императрица на империя, изградена върху незамъглен разум.“