Тръбите зазвучаха отново и императрицата премигна, изпъна се и погледна мъжете, появили се от една врата в стената на арената. Бяха двама, и двамата високи — единият рус, другият тъмнокос. Русият носеше къс меч, а другият — копие. Бяха с кожени панталони, но без броня. Стояха гологърди и се взираха нагоре към заобикалящите ги трибуни. За разлика от нещастните чернодрешковци преди тях, на лицата им нямаше и помен от молба; бяха напрегнати, без съмнение, но не и отчаяни.
При перспективата за по-познато забавление тълпата се посъживи, десетки и стотици гласове завикаха презрително или одобрително, наглед забравили за ужаса на Битката за меча. Оковите на Рева се впиха в китките ѝ, когато тя сви юмруци и се вгледа в лицето на Щита. Брадата му беше отрязана и се виждаха красиво изсечените му черти, които тя знаеше, че са пленявали вниманието на не една дама от Кралството. Видя как той я позна, когато погледът му се насочи към балкона, и склони леко глава за поздрав. Рева премести взора си върху тъмнокосия мъж и видя, че е младеж на не повече от двайсет години. Лицето му беше сковано от овладян страх, който изчезна, щом я зърна. Разпознаването я заля като вълна и ѝ се догади. В следващия миг Рева откри, че е скочила на крака, докато младежът коленичеше, вдигнал копието си с две ръце. Извика нещо, което се изгуби сред свирепия вой на тълпата, но тя добре знаеше смисъла му. „Радвам се да ви видя, Благословена дамо.“
— По-младия също ли го познаваш? — попита императрицата. Дарбата ѝ разчиташе чувствата на Рева с отвратителна лекота.
Рева не знаеше защо си направи труда да отговори. Може би защото искаше той да получи някаква форма на памет, някой да изрече името му, преди да умре.
— Алерн Вареш — каза и думите излязоха със стържене от пресъхналото ѝ гърло. — От Речните земи, гвардеец на дома Мустор.
— Толкова много вина. — Императрицата сложи съчувствено ръка на рамото ѝ и я притегли към себе си. — Трябва да приемеш коя си и каква си. — Махна към коленичилия Алерн. — Той и хората като него никога няма да достигнат нашето ниво. Природата им е отредила да ни служат. Истина, която ми се струва, че вашата кралица е проумяла отдавна.
Тя прегърна Рева, после отиде пак до ръба на балкона. При зова на тръбите тълпата моментално замлъкна.
— В отдавна отминалите дни — извика тя, — когато тази империя била разкъсвана от суеверия и заблуди, този ден се знаел като Пира за загиналите братя. Честване на последната битка, водена от единствените смъртни, които някога са били издигани до свещения ранг на пазители. Давам ви Моривек и Корсев! — И протегна ръка към Щита и Алерн. Младежът вече бе станал на крака, все още вперил поглед в Рева, и сега се усмихваше, наглед глух за думите на императрицата и изригналите овации на тълпата.
— Ликувайте, защото те се бият срещу най-смъртоносните дермоси — изрече напевно императрицата и вдигна ръка към една порта в другия край на арената. — Предвестниците на падението.
Портата се отвори и тръбите зазвучаха отново, а тълпата избухна в овации при вида на съществата, излизащи на арената. Отначало Рева ги взе за сродници на бойната котка на лорд Норта, но бързо осъзна, че са от съвсем друга порода, с по-слабо тяло и не толкова високи. Освен това цветът им беше различен, козината им бе нашарена в жълто и черно от шията до опашката. Но главната разлика бяха зъбите им — всяко животно имаше големи като ками зъби, и те ги оголваха непрестанно, докато опъваха веригите. Бяха девет, оковани в групи по три под контрола на дресьори, яки мъже с кожени доспехи, които стискаха в една ръка веригите на котките, а в другата — дълъг камшик.
— Саблезъби — каза императрицата, като се върна при Рева. — Говори се, че били заченати в огнената преизподня от дермосите и пратени да възвестят предстоящата гибел на човечеството. Старите жреци все пророкуваха края на всичко, големи бедствия и чуми, които могат да се избегнат само с по-силна почит към боговете и естествено, дарения за храмовете.
Рева се помъчи да успокои сърцето си, когато дресьорите оставиха нетърпеливите си животни да додрапат по-близо до двамата мъже в центъра на арената. Котките фучаха и се мятаха в оковите си, видимо подивели от жажда за кръв.
— Те се отглеждат от най-свирепите котенца — продължи императрицата. — Държат се в състояние на постоянен глад. Арената е единственото място, което свързват със засищането с месо. Затова са толкова нетърпеливи.