Ерлин се обърна пак към огъня и Вейлин забеляза как са побелели кокалчетата на ръката му, която ръчкаше жаравата с тояжката. „Страх го е — осъзна той. — Какво може да уплаши човек, който не умира?“
— Племената те познават — каза той. — Можеш ли да ни заведеш при тях? Да говориш от наше име?
— Те не говорят с един глас. Когато не се бият с другите племена, се бият помежду си. Докато се договорим с всички, вече ще е прекалено късно. Но така или иначе, те ще видят в теб и тези хора само още врагове, с които да се бият.
— Очакваш да седя тук и да не обръщам внимание на едно клане?
— Слугата на Съюзника се опитва да те изкара на открито, със сигурност разбираш това. А и ти не си дошъл тук да воюваш, дошъл си за знанието, което мислиш, че притежавам. Ключът към поражението на Съюзника.
Вейлин се намръщи на саркастичната нотка в гласа на Ерлин. Това бе тонът на човек, изправен пред твърде предвидим изход.
— Това случвало ли се е и преди?
— Имаше неколцина през вековете. Учени, крале… — той хвърли на Вейлин кратка съжалителна усмивка, — воини. Всички те се сблъскаха с нерадостната истина за съществуването на Съюзника и бяха доведени при мен от древно знание или магическа дарба. Макар че никой не ме е намирал в такива тежки времена като сегашните.
— Съюзника възнамерява да сложи край. Този път ще е различно.
Ерлин въздъхна и се изправи.
— Тогава по-добре да ти покажа онова, което показах и на тях, братко. — Той посочи с тояжката си на изток, където черните облаци висяха ниско над върховете. — Макар да се съмнявам, че климатът ще се хареса на тези хора.
Вървяха на изток през пусти долини между ниски хълмове.
— Планинците са рудокопачи — обясни Ерлин. — Копаят мед и калай и ги търгуват с воларианците въпреки непрестанните им разногласия. Толкова далеч на север има само няколко жили, а всички разузнавачи ще са заети с последното нашествие.
— Дълго ли си живял тук? — попита Вейлин.
— Този път шест години, макар че веднъж се задържах близо три десетилетия. Това беше преди два века, когато местните хора не бяха толкова свирепи.
— Какво те задържа тук?
— Вдовица с няколко деца. Имаше остър език, но сърцето ѝ беше добро и май нямаше нищо против да съм с нея и да се правя на съпруг. Когато умря, децата бяха пораснали, а воларианците започваха първите си поробителски акции. Реших, че е по-добре да се махна. Макар че все ме тегли назад.
— Кое?
Ерлин се навъси, спря ѝ огледа огнените планини в далечината. Сиянието им се бе усилило, а небето над тях бе потъмняло още повече.
— Всичко с времето си, братко…
Вечерта Лоркан, Кара и Маркен се събраха около Ерлин, жадни да чуят истории за пътешествията му. От тримата спомените на Кара за него бяха най-смътни, но тя все пак помнеше разказите му от своето пребиваване като дете в Разрушения град.
— Върна ли се в Далечния запад? — попита го тя. — В храма над облаците?
— Да. — Той вдигна поглед към сентарите, които също се бяха събрали наоколо. Те, изглежда, бяха един от малкото народи, с които нямаше голям опит, и неутолимата им жажда за приказки му се струваше в изненадващ контраст със свирепата им репутация. — Макар че останах само една нощ.
— Тя беше ли там? — попита Кара. — Нефритената принцеса?
— Да, и беше по-прекрасна отвсякога. Недокосната от възрастта и все още пееше красивата си песен. Радвах се, че съм положил тези усилия, за да я чуя отново, макар че пътуването бе по-трудно отпреди. Даже земята на търговците-крале не е недосегаема за вражди.
— Нефритената принцеса ли? — попита Вейлин.
— Единствената от всички, които съм срещал, която е живяла повече от мен. Затворена преди безчет години в храма над облаците от търговците-крале, които все още ходят при нея да търсят съвета ѝ, защото си мислят, че има влияние в Небесата. Според мен тя ги намира за извънредно забавни, макар че е трудно да се каже. Настроенията ѝ често са също така неразгадаеми като думите ѝ. Но песента ѝ… — Той затвори очи, сякаш си припомняше нещо блажено. — Неизброими години, прекарани в упражнения с гласа и арфата. Аз единствен съм бил благословен да я чуя повече от веднъж в живота си.
Вейлин видя как Кирал се размърда неловко и разбра какво ѝ казва песента: това бе човек, който не очакваше да чуе отново песента на Нефритената принцеса. „Ние му носим гибел, от това се бои тя.“