— Някога чух една история — каза той на Ерлин. — За ренфаелски рицар, спасен от смъртта от момче с дарбата да изцелява, който пътувал в компанията на човек, който не може да умре. Рицарят разказа, че този човек се опитвал да опази Надарените с надеждата, че в Кралството ще се роди някой, способен да го убие, защото бил отегчен от вечния си живот.
— Отегчен? — Ерлин присви замислено устни. — Животът е непрестанно усещане, вечна промяна и безкрайно многообразие. Не ни е в природата да се отегчаваме от него и аз не съм се отегчил. Но винаги съм знаел, че ще свърши. Колкото и години да съм живял, не мога да карам вечно, нито пък трябва. Нефритената принцеса знаеше това, когато я издирих първия път с надеждата за отговор защо оставам млад, докато другите стареят, защо тези около мен гинат от чума или болести, а аз — не. Но както е привично за нея, не ми даде отговор. Мнозина, които изкачват коварния път до храма, си тръгват разочаровани и дори онези, на които тя избира да продума, намират словата ѝ за неясни, често отвъд способностите им да ги разгадаят. Но макар че не ми отговори, тя ми позволи да чуя песента ѝ и това беше достатъчен отговор. Разбираш ли, в нея има дефект. Дребен, почти недоловим за необучения слух, но за човек, живял толкова дълго като мен, звучи като дрънкането на чирак менестрел, който се мъчи с първите си акорди. Това е само кратка поредица ноти, толкова сложни, че може би надхвърлят уменията на всеки, държал някога арфа, навярно дори нейните. Песента ѝ не е съвършена и тя не я е завършила — и може би никога няма да я завърши.
След три дни пред тях се появи единственото селище, което бяха видели досега, няколко каменни къщи, скупчени в подножието на планина с плосък връх. Във въздуха се долавяше лек дъх на сяра, а небето бе забулено в сиви облаци, които потъмняваха до черно на изток, където огнените планини бушуваха все по-ярки. Ерлин нареди да спрат на миля от селището. От къщите заизлизаха хора, около стотина, всичките въоръжени.
— Ларетите нямат много гости — каза Ерлин. — Те са малко на брой, а и фактът, че живеят толкова близо до огнените планини, им дава известна сигурност. — Той се обърна към Вейлин и посочи към селището. — Ще очакват да преговарят с вожда на това ново племе.
Вейлин помоли Асторек да тръгне с него и двамата последваха Ерлин към селището, където воините стояха в рехава, но непоклатима линия. Бяха предимно мъже, въоръжени с брадви или дълги копия. Всички носеха кожени поли, стигащи до прасците и украсени с различни символи, и бронзови нагръдници, които блестяха мътно в слабата светлина. По средата на редицата стоеше набит мъж на средна възраст, стиснал две брадви. Дългата му побеляла коса беше вързана на дебели плитки. Скованата му поза като че ли се поотпусна малко при вида на Ерлин, но физиономията му остана свирепа и подозрителна, докато оглеждаше Вейлин — и се промени в яростна, щом зърна Асторек. Вдигна двете брадви, когато те се приближиха, и хората му моментално заеха бойни пози от двете му страни.
— Пертак! — извика Ерлин на набития мъж и се усмихна дружелюбно, после махна към Вейлин и Асторек и продължи да говори.
— Казва, че води много съюзници на ларетите — преведе Асторек. Вейлин забеляза безпокойството на лицето на шамана. — Това е глупаво, Гарванова сянко. Тези хора предлагат на чужденците само смърт.
Вейлин кимна към Ерлин, който вече се приближаваше към вожда с разперени ръце.
— Не и на него.
Ерлин спря на няколко крачки от вожда и заговори тихо, така че те не можеха да го чуят. Но лицето на планинеца загуби част от своята свирепост, макар не и от подозрението си. След малко Ерлин се обърна и им даде знак да се приближат.
— Пертак, вожд на ларетите, иска дарове, ако ще опетните земите му с присъствието си — каза той, макар че Вейлин не беше видял набития мъж да говори.
— Дарове ли? — попита той.
— Само символични — обясни Ерлин. — Ако ви позволи да останете, без да сте му поднесли дар, ще изглежда слаб и някой от по-младите може да го предизвика.
Вождът заговори, сочейки с една от брадвите си към хората от леда, и изрече някакво гърлено искане. Вейлин проследи линията и откри, че брадвата сочи към Дарена, която държеше юздите на Драскун.
— Иска коня ми ли?
— Ъъъ, не. — Ерлин се усмихна малко притеснено. — Иска твоята жена.
— Няма да стане. — Вейлин посегна към една кесийка на колана си и извади един камък — изящно изсечен рубин, който губернатор Аруан му беше дал на кея на Линеш само преди две години, макар да му се струваха много повече. Понякога се беше изкушавал да го продаде, особено по време на пътуванията си, тъй като Рева бе вечно гладна, но кръвната песен се извисяваше предупредително всеки път, щом помислеше за това. Надяваше се тази да е причината.