Замълча, после продължи:
— Осъзнах, че гласовете са замлъкнали и са си поели заедно дъх, сякаш внезапно затаени в уплашено очакване. После заговори един, но не като другите. Те бяха тънички, като сетно ехо от прошепната песен. А този беше плътен, мощен глас на завършена душа, само че стар, невероятно стар.
— Съюзника — каза Вейлин, спомняйки си древния мраз в гласа, който бе чул, когато Дарена го измъкна от Отвъдното.
— Това е име, което чух много по-късно. Но да, беше той. И имаше предложение за мен. „Ще те върна — каза ми, — ако си съгласен да бъдеш мой съсъд.“ Бях завладян от ужас, не само от него, а и от перспективата да прекарам вечността в тази кошмарна пустота. Страхът ми беше толкова силен, че щях да се съглася на секундата, ако не бях доловил нещо в гласа му: безграничен, отчаян глад, нужда от онова, което съзираше в мен. Чувството беше всепоглъщащо, отвратително и тогава разбрах, че има и по-лоши неща от смъртта.
— Той почувства отказа ми, отвращението ми, а аз почувствах волята му. — Ерлин въздъхна. — Отвъдното е странно място — място за душите, но също така и място за болка, ако знаеш как да я причиняваш, а той знаеше. Усещах го как ме раздира, как къса парчета от съществото ми, докато волята му ме шибаше, не с омраза, а на прецизни, агонизиращи изблици. „Служи ми — повтори той. — Докато все още имаш душа, способна да служи.“ В гласа му нямаше омраза, защото мисля, че вече е бил отвъд омразата, превърнат от вековете в същество от чиста цел.
Вейлин мълчеше и слушаше.
— Мятах се, пищях, плачех… молех. Но все пак отказвах. И именно в онзи момент почувствах нов прилив на воля, ала не неговата. Това бе нещо друго, не толкова старо, но посвоему също толкова могъщо, достатъчно могъщо, за да ме изтръгне от хватката му. Тогава усетих как душата ми се преоформя, макар че голяма част от нея вече я нямаше, спомени за детството и приятелите, загубени навеки. До ден-днешен не мога да си спомня лицето на майка си, нито името на съпругата, която ме намрази…
— Моят спасител ми заговори — продължи той след кратко мълчание. — Гласът беше женски, а волята ѝ — толкова различна от неговата. Утешителна вместо нараняваща, прогонваше ужаса, който той се беше опитал да насади в мен. „Ти не си мъртъв — каза ми тя. — Видях края ти, човеко с много животи, и това не е той. Потърси тези като теб и опази колкото можеш, защото когато се върнеш, тяхната сила ще те крепи и ще ти донесе края, за който ще почнеш да жадуваш.“ После изрече още три думи, преди да ме изхвърли от пустотата обратно в тялото ми. Сеордът още беше там и се сепна, когато отворих очи. По кръвта, стичаща се между пръстите ми, прецених, че съм бил в безсъзнание само няколко секунди. Сеордът каза нещо, леко раздразнено, и измъкна от колана си нож… а после го изтърва, когато промълвих последните три думи, които бях чул в Отвъдното: „Нерсус Сил Нин.“
— Сляпата жена те е върнала — каза Вейлин. — Тя е там, в Отвъдното. Бори се с него.
— Бореше се с него тогава, но сега… — Ерлин поклати глава. — Сега изглежда, че силата му расте безпрепятствено.
Вейлин изтласка от ума си множеството въпроси. Отдавна бе разбрал, че всички отговори идват бавно.
— Сеордите са те излекували — каза той.
— Да. Мъжът доведе други и те ме отнесоха в лагера си. Раната ми беше тежка и минаха много месеци, преди да мога да пътувам отново. Научих езика им, легендите им, истината за това как нашият народ им е отнел земите. Също така научих, че няма Мрачни чародейства, които да пазят гората им, само голямо умение и свирепа храброст, които пораждат достатъчно страх, за да ни държат настрани. Когато му дойде времето, се сбогувах с тях и поех да изпълня възложената ми от нея мисия. Не винаги съм бил усърден в задълженията си, разсейвал съм се и понякога ми е писвало от често повтаряните грешки и жестокости на човечеството. Но мисля, че в крайна сметка направих каквото можах.