„Императрица Емерен събира флотата си в столицата — заключих аз. — С каква цел?“
— Милорд? — каза Форнела. Днес бързо побеляващата ѝ коса беше вързана на кок и разкриваше лицето ѝ, все така красиво въпреки умножаващите се бръчки. С простата си рокля и плътно увития шал тя създаваше впечатление за хубавка матрона ѝ хората на брега вероятно я смятаха за жена на капитана. Тази мисъл предизвика у мен кратък смях.
Форнела се намръщи раздразнено, но не позволи да ѝ отклоня вниманието.
— Знаела е, нали? Знаела е за теб и Надеждата?
Свих рамене и кимнах. Тя хвърли поглед към капитана и пристъпи по-близо до мен.
— Плати на този пират да ни отведе оттук.
— Имаме да изпълним мисия, почитаема гражданко.
— Не и с цената на живота си.
— Аз бях обрекъл живота си на императора. Сега законът изисква да го предложа на неговия наследник, заедно с мъдрия си съвет.
— Наистина ли си въобразяваш, че тя ще те изслуша?
— Знам, че ще го направи. Виж, какво ще направи по-късно, е загадка.
Пристанахме на едно от по-скромните места в северния край на пристанището и се наложи капитанът да плати двойно по-голяма от нормалната такса на един измъчен младши пристанищен чиновник.
— Тук съм по официална работа на Обединеното кралство и Мелденейските острови — изръмжа капитанът. — Това би трябвало да донесе поне някаква отстъпка.
— И освен това имате трюм, пълен с подправки — отвърна чиновникът. — А цените на местата се вдигнаха. — Подаде на капитана квитанция и протегна ръка с очакване.
— Проблем ли има? — попитах, като се приближих до капитана.
Младежът се взря продължително в мен, отстъпи една крачка и лицето му пребледня.
— Вие сте лорд Верниерс! — прошепна той.
Бях свикнал да ме разпознават в по-добре образованите кътчета на империята, но това обикновено се ограничаваше до любезни комплименти или искания да присъствам на различни интелектуални сбирки. Затова гледката на пребледнелия бюрократ, който залитна заднишком по трапа, преди да се обърне и да хукне по кея, бе малко смущаваща, а връщането му малко по-късно — още по-смущаващо, тъй като го придружаваше отряд войници, при това на бегом. Младият чиновник подтичваше зад тях, жестикулираше бясно и викаше:
— Предателят! Предателят се връща!
— Струва ми се, капитане — казах аз, като вдигнах торбата си с книги и се отправих към трапа, — че е най-добре да потегляте.
— Корабните лордове ми наредиха да ви пазя — каза той, макар че хитрите му очи издаваха дълбока загриженост от суматохата на кея.
— Благодарен съм ви за усилията. — Протегнах ръка, очаквайки той да я пренебрегне. Но вместо това капитанът я стисна крепко и лицето му се изкриви в съжаление.
— Късмет, почитаеми господине — каза той на изненадващо добър алпирански.
— И на вас, почитаеми господине. — Хвърлих поглед към Форнела и видях с какъв страх гледа приближаващите се войници. — Ще съм ви благодарен, ако я върнете в Кралството.
— Не. — Форнела си пое дълбоко дъх, дойде до мен и се насили да се усмихне. — В края на краищата имаме мисия.
Чакахме на кея и гледахме как капитанът накара екипажа да се разтича и моряците натиснаха греблата, за да се отделят от пристана. Скоро загребаха към открити води под бързия барабанен ритъм, отмерван от боцмана.
— Как се казваше? — попита Форнела. — Корабът?
— И през ум не ми мина да попитам. — Обърнах се, когато войниците спряха недалеч от нас. Бяха наборна пехота, ако се съдеше по броните им, шестима младежи под командването на не особено млад сержант.
— Името ви? — попита той, като излезе напред, впил суров поглед в лицето ми.
— Лорд Верниерс Алише Сомерен — отвърнах. — Имперски хроникьор…
— Не — изръмжа той и пристъпи по-наблизо с ръка върху меча си. — Вече не си.
Отведоха ни до кантората на началник-пристанището, солидна сграда, снабдена с няколко килии за контрабандисти или прекалено буйни моряци. Благодарение на лесно възбудимия чиновник, докато войниците ни обградят, на пристана вече беше започнала да се събира тълпа.
— Щом подлежа на арест — казах на сержанта, — имам право да чуя обвинението.