— Да не би вашите императори да обичат да ослепяват народа си? — попита тя, закрила очи. Беше пладне, слънцето бе високо над главите ни и куполът пламтеше толкова ярко, че формата му не се виждаше. Винаги съм смятал, че е най-добре той да се гледа по залез, когато оранжевото сияние играе по сребърната му повърхност като пламък на свещ и с падането на нощта затрепква, докато не угасне. Понякога със Селиесен яхвахме конете и излизахме извън стените, за да наблюдаваме гледката от върха на един хълм. Той казваше, че в ума му се върти стих, който би могъл да е достоен за гледката, но и да го е записал, то поне аз не знам за това.
Хеврен беше довел цели две кавалерийски роти, за да ни ескортират от пристанището, макар че те едвам стигнаха, за да попречат на събралата се тълпа да осъществи крещяните от нея заплахи. Но не заплахите ме наскърбяваха, а лицата, които гледах, докато яздехме по тесния проход, който хората на Хеврен пробиваха през гъмжилото. Лице след лице, разкривени от омраза — мъже, жени, деца. Каквито и лъжи да бяха изречени по мой адрес, явно бяха приети повсеместно. Тогава разбрах, че независимо какво ще се случи тук, домът ми е изгубен за мен. Не само че тези хора никога не биха ме приели, по-скоро аз никога не бих им простил лековерието им. Когато излязохме от тълпата и потеглихме в тръс към двореца, си припомних нещо, което ми беше казал Ал Сорна. Навремето той беше цитирал Янус, докато разказваше за машинациите на своя крал при подготовката за нашествието: „Дай на хората подходящата лъжа и те ще ѝ повярват.“
Когато се приближихме до двореца, Хеврен се отклони от пътя към главната порта и ни поведе към северната стена и един съвсем не толкова разкошен вход — Войнишката порта, която бе за стражите, слугите и от време на време някой имперски затворник. Рядко бях посещавал тази част на двореца и останах поразен от липсата на официалности, както и на онези чистота и ред, които осигуряваха лек и безгрижен живот на почитаемите членове на императорския двор. Тук имаше само оживени работилници и конюшни, обгърнати в мараня, напоена със смесените миризми на храна и тор. Преди пътешествията си може би щях да сбърча нос на такова място, но сега то не предизвикваше у мен нищо друго освен лека неприязън — през последната година сетивата ми бяха изтърпели и много по-лоши неща.
Посрещна ни човек, когото помнех от процеса срещу Ал Сорна, едър мъж в прости черни одежди, който носеше в яките си ръце окови. Не виждах голяма полза да протестирам, затова слязох от седлото и протегнах китки. Очаквах тъмничарят да проръмжи някакви заплахи, докато ми щраква гривните. Вместо това той ме поздрави с дълбок поклон, а на лицето му бе изписано уважение.
— Милорд, отдавна чаках да поговоря с вас лично… — Млъкна и вдигна оковите със смутено трепване. — Но не по този начин.
— Без оковите, Раулен — каза Хеврен на тъмничаря.
— Но той трябва да бъде отведен право при императрицата, почитаеми командире.
— Сигурността на императрицата е моя грижа. Ще доведа лорд Верниерс в килиите, когато му дойде времето.
Във вътрешността на двореца човек се ориентира лесно благодарение на простата му конструкция — всички коридори водят към центъра, откъдето управлява императорът, в случая, сега императрицата. Все пак прекомерната дължина на тези коридори дава предостатъчно време за размисъл или неловки разговори.
— Чудех се — подхвърлих на Хеврен — относно кончината на император Алуран…
— Той беше почти на осемдесет и ставаше все по-крехък с всеки ден — заяви троснато Хеврен. — Няма никаква мистерия или подозрение, което да човъркате, милорд.
— Ами завещанието му? — Беше традиция императорът, след като стане явно, че наближава краят на властването му, да състави завещание, в което да хвали онези, които са му служили, и да предлага напътствия на приемника си.