— Твоето наследство беше щедро — каза Хеврен. — Земи на северния бряг, годишна рента и няколко редки тома от императорската библиотека. Но дали ще ти бъде позволено да ги задържиш…
— Не се интересувам от наследството си — казах. — Само от напътствията му към императрицата.
Хеврен вървя мълчаливо известно време и лицето му видимо помрачня, щом се доближихме до входа на тронната зала — големи махагонови врати, високи двайсет стъпки.
— Те се състояха само от едно изречение — каза той. — „Откажи се от всякакъв разкош.“
— Хеврен. — Спрях, принуждавайки го да направи същото, а заобиколилите ни стражи изтеглиха наполовина мечовете си. Без да им обръщам внимание, пристъпих към командира и заговорих тихо и настойчиво. — Тя трябва да ме изслуша. Независимо дали съм осъден, или не. Трябва да чуе думите ми и думите на тази жена.
— Аз съм войник — заяви той и се обърна, докато разтваряха широко вратите пред нас. — Не съветник.
Остана на място и ми даде знак да продължа, а позата му беше по-скоро уважителна, отколкото заплашителна. Хвърлих поглед към Форнела, която стоеше и гледаше разкрилата се пред очите ни тронна зала с нескрит трепет.
— Тя иска само моята глава — казах ѝ. — След като я вземе, погрижи се да те изслуша.
Императорската тронна зала има формата на кръг, с дебели мраморни колони по края, които крепят големия купол. Няма други столове освен трона, разположен върху подиум в центъра. Подиумът се състои от плътни цилиндрични блокове с намаляващ диаметър, образуващи шест стъпала, на които стоят императорските съветници. Статусът на всеки съветник се бележи от мястото му на подиума; старшите военни офицери обикновено заемат най-долното стъпало, докато законодателите и учените могат да очакват да стоят на второто или третото. Аз бях уникален с това, че съм единственият имперски историк, изкачил се до четвъртото стъпало. Само Надеждата или хората, чиито съвети са най-високо ценени от императора, могат да очакват място на петото. Шестото винаги стои празно, като напомняне, че в крайна сметка владетелят на Алпиранската империя трябва да носи бремето на властта сам.
Очите ми се плъзнаха по съветниците и откриха някои познати лица, но всички те или не желаеха да срещнат погледа ми, или се взираха в мен с нескрита, макар и малко насилена ярост. Бях изненадан да видя двама съветници на петото стъпало, при това единият от тях войник. Хорон Нестер Еверен, главнокомандващ на имперските сили, открай време беше труден за разгадаване. Отчасти заради постоянното си мръщене, но през последните години бе станал още по-непроницаем заради силните изгаряния, понесени при последния щурм на Марбелис, така че сега лявата страна на лицето му беше обезобразена от челото до шията. Отношението на другия човек на петото стъпало обаче бе много по-лесно различимо. Мерулин Нестер Велсус, имперски прокурор, никога не беше изпитвал особена любов към мен, нито пък аз към него. Винаги ми бе приличал на човек, който непрестанно търси чуждите слабости, сякаш за да потвърди собствената си безгранична способност да раздава правосъдие. Като видях новите дълбини на неговата враждебност, заключих, че положението ми е точно толкова тежко, колкото се опасявах.
Вниманието ми обаче веднага бе привлечено от жената на върха на подиума.
За последен път я бях видял в Линеш на връщане от Островите. Беше слязла по трапа на кея и се беше отдалечила съвсем сама, без да хвърли поглед назад. Не бяхме разменили и една-едничка дума по време на плаването и докато я гледах как ходи по палубата с лице, смръщено в постоянна и непоклатима злоба, се бях убедил, че помежду ни никога няма да има възможност за разбирателство. Аз бях загубил омразата си, но тя още подклаждаше своята. Именно в онзи момент взех решението си. Научното ми любопитство, разпалено наново от разказа на Ал Сорна, жадуваше за отговори на множеството мъчителни въпроси, които беше оставил той. Щях да се върна в двора, да предам на императора разказа си за събитията на Островите и да отпътувам с кораб за Обединеното кралство. С времето, разбира се, започнах да съжалявам за това прибързано взето решение. Макар че, като гледах сега императрица Емерен Първа, подозирах, че това не би имало голямо значение в настоящото ми положение.
Лицето ѝ беше вцепенено, а изящните ѝ черти — безстрастни, овладени и лишени от враждебност. Но тя не можеше да скрие чувствата в очите си. Начинът, по който те се впиваха в мен и сякаш блестяха от очакване, ми подсказваше, че колкото и да се прави на безпристрастна, съдбата ми вече е решена.