— Чичо Верниерс! — При този радостен вик се сепнах и очите ми се стрелнаха към момчето, изприпкало иззад една колона. Ивелес беше пораснал през месеците, откакто го бях видял за последно, беше се издължил по начин, който говореше за ранно съзряване, макар че все още запазваше момчешкия си вид и дух. Втурна се към мен, без да обръща внимание на заобиколилите ме стражи, с по едно войниче във всяка ръка, и ме прегърна през кръста, взря се нагоре към мен с очи, които толкова приличаха на очите на баща му, че за миг загубих дар слово.
— Донесе ли ми нещо от северните земи? — попита той и продължи почти без забавяне: — Едни лоши хора дойдоха да убият мен и мама, само че единият стана добър и ни пусна, и Хеврен се би с тях, и вилата изгоря…
— Ивелес!
Императрицата се беше изправила, лицето ѝ все още бе овладяно, но само почти. Всички стражи бяха изтеглили мечовете си, с изключение на Хеврен, който приклекна, за да откопчи нежно ръцете на момчето от кръста ми. Лицето на Ивелес се напрегна в упорит отказ и той ме стисна още по-здраво.
— Успокой се, Ивелес — казах и сложих ръце на раменете му, за да го избутам нежно. — Съжалявам, но забравих за подаръка ти. Обаче нося история, която се надявам скоро да ти разкажа. Хайде сега, върви при майка си.
Момчето хвърли негодуващ поглед към Хеврен, а после се обърна, хукна към подиума и изприпка нагоре по стълбите до майка си. Като видях как тя го сграбчи в закрилническа прегръдка, без да откъсва очи от мен, осъзнах, че омразата ѝ поне отчасти се дължи на близостта между мен и сина ѝ. Императорът ме беше назначил за учител по имперска история на момчето и двамата бяхме прекарали много часове заедно. Даже въпреки опитите ми да го разубедя то беше започнало да ме нарича „чичо“.
„Ти и татко бяхте като братя — казваше ми. — Значи ще си ми чичо. Така или иначе си нямам други чичовци.“
Императрицата погали момчето по косата и му каза тихо нещо.
— Ама аз искам да остана! — възропта то. Тонът на императрицата стана по-твърд и Ивелес се нацупи, преди да се отдалечи сърдито към задната част на подиума. Бързите му стъпки отекнаха в залата, докато отиваше да си потърси други развлечения.
Императрицата поседя мълчаливо известно време, гледаше ме със заучено безразличие, а после се обърна към Форнела и устата ѝ трепна от отвращение.
— Лорд Велсус — каза след миг на имперския прокурор. — Затворникът има право да чуе повдигнатите срещу него обвинения.
Велсус ѝ се поклони, после се обърна към мен и извади един свитък от диплите на робата си.
— Лорд Верниерс Алише Сомерен, Имперски хроникьор и Първи сред учените, се обвинява в измяна — прочете той. — Нека се знае, че има достоверни свидетелства, че лорд Верниерс е заговорничил с имперския затворник Вейлин Ал Сорна, което е довело до освобождаването на последния и избягване на справедливото наказание за престъпленията му. Нека се знае също, че лорд Верниерс е заговорничил с агенти на чужда сила, а именно Воларианската империя, за да навреди на императрицата и нейния син Ивелес.
Така значи, не една лъжа, а две. Не мога да обясня леденото спокойствие, което ме обзе, също както все още не мога да си обясня хладнокръвието, което ми позволи да забия нож в основата на черепа на генерал Токрев. Може би просто има случаи, когато страхът става излишен.
— Достоверни свидетелства ли? — попитах.
Лорд Велсус премигна и заключих, че е очаквал някакви яростни протести и заявления за невинност, които без съмнение да заглуши с добре подготвено и театрално опровержение. Но се окопити бързо и махна на стражите на вратата.
— Въведете свидетелите.
„Очаквали са ме — осъзнах, докато чакахме. — Този капан е твърде добре подготвен.“
Въведоха свидетелката, млада жена с проста рокля. Видът ѝ беше типичен за северната империя, тъмна коса и кожа с маслинен оттенък, с изключение на няколко яркочервени ивици на шията. Тя явно беше уплашена от обстановката, стискаше ръце и държеше главата си наведена, погледна ме само за миг, преди да отклони очи.
— Кажете си името — заповяда лорд Велсус.
Жената се прокашля, преди да успее да заговори, в гласа ѝ имаше едва прикрит трепет.
— Джервия Месиелес.
— Това е името ви по съпруг, нали? — попита Велсус.
— Да, милорд.