Гневен глас привлече вниманието на Вейлин към приближаващата се тъмнокоса жена, която крачеше пред брадатия и размахваше ръце в недвусмислени отрицателни жестове. Брат ѝ ги следваше на известно разстояние. Всички бяха по-възрастни отпреди, макар и вероятно само с няколко години. Свенливостта на по-младия, изглежда, бе изчезнала, отегченото веселие върху лицето му бе отзвук на онова, което щеше да бъде изобразено по-късно на стената на пещерата.
Жената отиде до камъка на спомените и сега Вейлин видя, че той има близнак, със същата форма, но не и цвят, защото този беше черен, а по повърхността му нямаше никакви дефекти или жилки. „Нещо черно“, спомни си Вейлин дълбокото безпокойство на Мъдрия мечок.
Жената спря, вгледа се в черния камък и върху лицето ѝ за миг се изписа объркване. Тя се обърна към брадатия, посочи камъка и повиши глас. Той въздъхна и отиде да застане срещу нея, камъкът бе между тях. Брадатият заговори тихо, но думите му бяха не по-малко уверени от нейните и в тях се долавяше непогрешима нотка на отказ. Жената се разбесня, красивите ѝ черти се разкривиха от гняв. Поуспокои се, когато брат ѝ излезе напред и пристъпи към камъка — Вейлин забеляза, че си държи ръцете зад гърба. Каза нещо, като свиваше рамене, а сестра му изглеждаше раздразнена от явната му липса на загриженост. Накрая вдигна ръце и възкликна гневно, след което се отдалечи.
Брат ѝ и брадатият се спогледаха, но не казаха нищо повече. След кратка пауза брадатият протегна ръка към камъка и я задържа над гладката му повърхност. Вейлин видя как върховете на пръстите му потръпнаха. По-младият заговори — само няколко кратки думи, — но цялото веселие беше изчезнало от лицето му и тонът му бе остър, почти заповеден.
Брадатият се поколеба и като че ли по лицето му пробяга гняв. После се засмя, дръпна ръката си, потупа младежа по рамото и се отдалечи със спокойна крачка. Спусна се по стъпалата до улицата и тръгна през тълпата, като си разменяше добродушни поздрави с хората. По всички лица наоколо бяха изписани дълбоко уважение и обич.
Младежът го гледаше как се отдалечава, а после пак се обърна към камъка и се погали по брадичката, бърчеше замислено чело. След малко лицето му се разведри и той си тръгна, но поспря, щом стигна стъпалата. Гърбът му се изпъна сякаш в отговор на някакъв нечут сигнал за тревога, той се извъртя и очите му се плъзнаха по платформата и се спряха на Вейлин.
— Той ме вижда — каза Вейлин.
— Да — потвърди Ерлин. — Винаги съм се чудил какво го е накарало да се спре в този момент. Надявам се, че сега следващите му думи ще придобият някакъв смисъл.
Младежът тръгна бавно напред. На лицето му бе изписано предпазливо смайване. Стигна на няколко стъпки от Вейлин и спря. Посегна, сякаш за да докосне плаща му, но пръстите му минаха през него като през мъгла. Той се отдръпна леко и устните му се помъчиха да изрекат въпрос на език, който не му беше роден.
— Ти… имаш… име? — попита той на езика на Кралството, със силен акцент, но все пак разбираемо.
— Имам много — отвърна Вейлин. — Макар да подозирам, че ме познаваш само под едно от тях.
Челото на младежа се сбърчи озадачено.
— Аз… Лионен — каза той. — Виждал теб… преди. — Почука се с пръст по слепоочието. — Насън… Наяве… Чувал твой език… Научил го.
— Ти имаш ясновидска дарба — каза Вейлин и поясни в отговор на ново объркано мръщене: — Ти… виждаш какво предстои.
— Понякога… Понякога то… променя. Ти винаги еднакъв. — Погледът му се насочи към черния камък. — И това също.
— Какво е то?
Лицето на Лионен се напрегна и Вейлин осъзна, че той търси думи да опише нещо, което и сам не разбира напълно.
— Кутия — каза накрая. — Кутия, пълна… с всичко и нищо.
— Сестра ти се страхува от него.
Лионен кимна.
— Есара вижда голяма опасност в това. А неин съпруг — голяма… полза.
— Ами ти?
— Аз вижда него и теб. — Погледът му се плъзна към Ерлин. — И него… Но той не е той, когато го докосва.
Намръщи се, обърна се към града, сега окъпан в бледооранжево сияние, понеже слънцето започваше да се спуска зад планините на запад, и каза:
— Във вашето време… това място го няма, нали?
— Да. Разрушено е преди много векове.
Лионен въздъхна тъжно.
— Аз… се надявах, че видял погрешно. — Пое си дъх и се изправи. — Ако… те видя отново. Донесеш… радостни думи.
— Чакай. — Вейлин посегна към Лионен, който понечи да се отдалечи, но разбира се, ръката му не го хвана. — Ти имаш знание, което ми е нужно. Изправени сме пред голяма опасност…
— Знам — отвърна Лионен и сви рамене. — Аз също… изправен пред опасност.