Вейлин зърна лицето му, преди споменът да се разпадне отново: полуусмивката му се върна за миг, преди да бъде погълната от завихрилата се мъгла.
— Какво искаше да каже той? — обърна се Вейлин към Ерлин.
— Де да знаех, братко — отговори древният мъж. — Подозирам, че вече сме преминали далеч отвъд границите на моето познание.
Този път вихърът се вплътни в сцена на хаос. Градът около тях гореше и се разпадаше сред писъците на хиляди страдащи хора. Вейлин се приведе инстинктивно, когато гръмовен трус разклати камъка под нозете им, и погледът му моментално се насочи към кулата, издигаща се висока и прекрасна в нощното небе, но само за миг. Земята се разтресе отново и кулата рухна, каменната ѝ снага се огъна като лък, докато тя се сриваше на земята, за да смачка къщите в подножието си в хаос от хвърчащи камъни и огън.
Вейлин отиде до ръба на платформата и се закова в шок от ужасите, разиграващи се под него. Една жена залиташе по улиците с обезглавено дете в ръцете си и безумно лице. Някакъв пълен мъж с дълга роба претича покрай нея, като пищеше от страх, но само секунди по-късно беше застигнат и съсечен от група мъже с червени брони, които се смееха злорадо, докато мечовете им се издигаха и спускаха в радостен бяс.
Очите на Вейлин шареха по загиващия град и откриваха навсякъде касапница и мъчения. В ума му изникнаха думите на Села отпреди години: „Живеели в мир поколения наред и нямали никакви воини, затова когато бурята ги връхлетяла, се оказали беззащитни.“
Всичко това продължи час или повече, градът се рушеше и жителите му гинеха. Мъжете с червени брони бяха изобретателни в жестокостта си, наслаждаваха се на писъците на изнасилваните и одираните живи, макар че с изключение на смеха си бяха безмълвни убийци и вършеха кървавото си дело, без да разменят нито дума.
— Какви са тези? — попита шепнешком Вейлин.
— След време хората, изградили Воларианската империя, ще ги нарекат дермоси — каза Ерлин, — въобразявайки си, че са рожба на някаква огнена преизподня. Когато приключат тук, те ще прекосят океана, за да нападнат всяко място, където открият да живеят хора, създавайки по този начин легенди и богове. — Ерлин посочи към нещо в забулените с дим улици долу. — Зверствата им ще продължат, докато не загине онзи, който ги командва.
Фигурата се движеше сред касапницата, сякаш без да я забелязва, прекрачваше трупове и газеше в локвите кръв със спокойна, невъзмутима крачка. Мъжете в червено се отдръпваха при приближаването му, не от уважение, защото не се кланяха, нито пък му отдаваха почит другояче, а като в отговор на неизречена заповед. След като той отминеше, се връщаха към кошмарните си забавления, без дори да погледнат подире му. Когато мъжът се приближи до стъпалата на платформата, лицето му се видя по-ясно. Той спря, за да се взре нагоре, и челото му сега бе толкова сбръчкано, че изглеждаше като покрито с белези, а светлината на хиляди огньове трепкаше по побелялата му брада.
Мъжът направи гримаса и започна да се катери. Краката му бяха сковани, а гърбът — превит от усилието. Когато стигна до платформата, спря и изпъшка от умора, после хвърли поглед към хаоса долу. Изражението върху състареното му лице беше твърде добре познато на Вейлин. „Онзи, който ги командва“, помисли си той, като видя жадната злоба, изкривила чертите на брадатия.
— Той го е направил — каза Вейлин. — Унищожил е собствения си град.
— И много други неща покрай него — каза Ерлин, докато брадатият отиде до центъра на платформата, спря пред черния каменен блок и се взря надолу към безличната му повърхност. Постоя там известно време, докато писъците и последният гръмовен тътен на разрушението не заглъхнаха и не остана само ревът на пламъците.
Брадатият вдигна лице към нощното небе, със затворени очи, и протегна ръка към камъка. Сега злобата му като че ли бе изчезнала и беше останала само дълбока умора, която Вейлин намери почти достойна за съжаление. Докато по-рано ръката му бе треперила, сега се тресеше неудържимо, а устата му зейна в безмълвен писък…
Внезапно мъжът се извъртя от камъка с вик. Гърдите му се издуваха, а на лицето му беше изписана ярост и още нещо, което Вейлин познаваше добре: потръпващата маска на горделив мъж, който не иска да признае собственото си поражение.
Мъже с червени брони се изкачиха на бегом по стъпалата, понесли няколко дълги греди. Брадатият се отдръпна от черния камък, когато слугите му се приближиха. Те наместиха гредите под широкия гъбообразен връх на камъка, вдигнаха го, сякаш без да ги е грижа за тежестта му, спуснаха се по стъпалата и поеха през задръстените от трупове улици долу.