Выбрать главу

Брадатият се задържа още малко, оглеждаше платформата с присвити очи. На устните му играеше слаба усмивка, а в очите му имаше бледа искрица на веселие. „Той знае, че виждам това“, реши Вейлин и смразяващият хлад на осъзнаването пробяга през него. Той видя как злобата се върна върху лицето на брадатия, но усмивката му остана. Онзи се обърна и се спусна по стълбите, без да поглежда назад. „Нищо повече от голяма каменна глава, чакаща столетията да я превърнат в прах… Съюзника.“

— Знаеше ли?

— Имах подозрения. — Ерлин вдигна ръка към камъка на спомените. — Но тези спомени са толкова древни. Оттогава са минали множество поколения, хиляди кралства са се въздигали и рухвали, пораждайки безчет мистерии.

— Лионен каза, че ти ще докоснеш черния камък — настоя Вейлин. — Но и че няма да си ти. Какво имаше предвид?

— Според мен искаше да каже, че имаме много неща, върху които да мислим. — Ерлин протегна другата си ръка към Вейлин. — Тук няма да стане нищо повече, макар че веднъж чаках близо месец, за да се уверя. Ако останеш достатъчно дълго, може би ще видиш идването на лонаките.

Вейлин въздъхна, хвърли последен поглед към все още димящите руини и понечи да хване ръката на Ерлин, но се дръпна стреснато, когато тя се превърна в прах, преди да я е уловил. Вихърът ги връхлетя отново и отнесе безсмъртния. Във фучащия прах сега като че ли имаше повече ярост, цветовете се меняха, спиралата на хаоса се носеше в по-сложен танц. Той утихна също толкова бързо, колкото се бе появил, разкривайки планинския връх над селището на ларетите. Само че сега Вейлин беше сам и беше нощ, а облаците над него приличаха на кипящ оранжев покров в сиянието на огнените планини, които като че ли бушуваха по-ярко отпреди — очите му различиха поток разтопена скала сред огъня и дима и лек трус пробяга през камъка под нозете му.

— Е — каза един глас. — Имаш ли радостни вести за мен?

Лионен крачеше към него. Беше по-стар, дългата му коса почти бяла, лицето му все още слабо, но и сбръчкано. Спря на няколко крачки от Вейлин и се намръщи, докато го оглеждаше. — Аха. За теб са минали само броени мигове, нали?

Вейлин кимна.

— Моят приятел…

— Този спомен не е за него. — Лионен се обърна и простря ръка към селището. — Тъкмо се канех да вечерям. Ще се присъединиш ли към мен?

— Вече говориш по-добре моя език — отбеляза Вейлин, докато го следваше. Забеляза, че всички къщи са тихи и в прозорците им няма никаква светлинка.

— Разполагах с много години да го уча. Научих и още няколко, макар че този ми е любим. Не се лее толкова плавно като сеордския, но е по-поетичен и функционален от воларианския. — Лионен спря до вратата на къщата си и покани с жест Вейлин да влезе преди него.

Въздухът вътре бе топъл, а стаята — оскъдно обзаведена, с ниско дървено легло и някакви свитъци, струпани на купчина в ъгъла. Над огъня къкреше котле, парата и димът излизаха през тесен отвор в покрива.

— Бих ти предложил яхния — каза Лионен, като се настани край огъня. — Но това ще е излишен жест.

— Мога да усещам — каза Вейлин, — но не и да докосвам. Защо?

— Камъкът улавя мястото и времето, обаче те са неизменни. Както и разговорът ни. Той вече се е случил, макар и за двама ни да изглежда, че се случва сега. Станалото не може да се промени, затова не можеш да го докоснеш. Промяната принадлежи на бъдещето.

Вдигна капака на котлето и опита яхнията с една лъжица.

— Пъдпъдък с мащерка и гъби — каза. — Жалко, че не можеш да ядеш. Отне ми доста време да усъвършенствам рецептата.

— Откога си тук?

— От петнайсет години, откакто построих този миниатюрен град. Тогава си имах другари.

— Какво стана с тях?

— Някои си тръгнаха, отегчени от моето бездействие. Други се разочароваха от уроците ми и потърсиха мъдрост другаде. Останалите сам ги отпратих. Напоследък намирам младите за досадни — винаги са прекалено ревностни.

— Камъкът отвън — ти си го издялал и си го напълнил със спомените си.

— И нещо повече. Камъните не са само хранилища на памет. А също така средство за комуникация, всеки от тях е свързан с другия. Полезно нововъведение за цивилизация, проснала се над половината свят.

— И всичко това е било погубено от съпруга на сестра ти?

— Да. Докато аз бродех по леда в търсене на невъзможното, той имаше наум нещо друго.

Вейлин си спомни пещерните рисунки, тримата посетители, които стават двама.

— Сестра ти е умряла, за да спаси хората от ледовете. Донесли сте им болест, а тя ги е изцерила, макар че това ѝ е струвало живота.

— Тя беше лечителка. Смяташе го за свой дълг, макар че ние я умолявахме да спре.