— Това ли го е променило? Накарало го е да мрази съграденото от него?
— Смъртта на Есара може да е потопила душата му в мрак, но аз подозирам, че е направил първите си стъпки към онова, което е сега, много по-рано. Беше заради разочарованието, разбираш ли, постоянното неудовлетворение. Той така се стараеше да създаде своя идеален свят, цивилизация, която ще издигне човечеството до нещо по-велико. Но хората са си хора, в каквито и удобства да живеят. Лъжат, враждуват, предават се взаимно и колкото и да им даваш, винаги искат още. Без влиянието на сестра ми му беше все по-трудно да продължава да дава, да води хората с надеждата, че един ден те ще осъществят великата му мечта. И тъй като те се оказаха недостойни за сътворения от него свят, той реши да унищожи всичко.
Лионен взе една купичка и започна да я пълни с яхния. По аромата Вейлин прецени, че мъжът има всички основания да харесва рецептата си.
— Кажи ми — рече Лионен, като се настани удобно с купичката в ръка, — еорилката намери ли камъка, който оставих за нея?
Вейлин си спомни разказа на Мъдрост за пътуването ѝ до Разрушения град и срещата ѝ със сянката на Нерсус Сил Нин.
— Да, с помощта на една сляпа жена, която притежавала същата дарба като теб.
— А, сляпата жена. — Лионен се усмихна нежно, докато се хранеше. — Често съм я зървал във виденията си, но никога не съм говорил с нея. Беше такава хубавелка на младини, много би ми се искало да я срещна.
— Ти си направил камъка, който е дал името на Мъдрост — каза Вейлин. — Знаел си, че един ден тя ще го открие.
— Видението се променя. Понякога тя го намира, понякога не. Подозирам, че сляпата жена е съзряла нуждата да даде лек тласък на съдбата. След завръщането си от леда отидох в града и заварих отдавна изгнили трупове и разруха — картина, която моята дарба никога не ми бе разкрила, защото тя винаги насочваше взора ми към далечното бъдеще. Черния камък го нямаше, а камъкът на спомените лежеше разбит, макар да съумях да извлека от отломките достатъчно знание, за да разбера кой го е направил. Прекарах години сред руините, потънал в скръб, като се разсейвах с изучаване на езика и познанията, разкривани ми от моята дарба. Един ден тя ми прати видение на еорилката, която държеше идеално квадратен камък, изработен от същия материал като камъка на спомените. Само че в разрушения град такъв артефакт не съществуваше, затова аз го направих. Създадох наново камъка на спомените: дялах близо година, докато се получи просто един малък куб, и влях в него всичкото знание, разкрито от дарбата ми. Надявам се, че то я направило щастлива.
— Направило я е… много полезна за народа си, както и за моя. За което ти благодаря.
Лионен сви любезно рамене и се върна към яденето си.
— Какво си търсил? — попита Вейлин, когато мълчанието се проточи. — Тогава, на леда, където си отнесъл тялото на сестра си?
— Една легенда. Знам, че за теб моят народ е само малко повече от мит, но в наше време ние също си имаме предания, стари песни от дните, когато земята е била млада. Виждал съм много неща, които намекват, че този свят е много по-стар, отколкото можем да си представим, и майка на безброй чудеса. Аз тръгнах да търся едно от тях, създание, което хората от твоето време биха нарекли бог. За него се твърдеше, че имал силата да възкресява мъртвите.
Погледът му стана отнесен и той продължи да яде мълчаливо. Вейлин се зачуди дали тази среща е толкова позната на Лионен, че вече му е дошло до гуша от повтарянето ѝ. Хрумна му, че неговата дарба всъщност е проклятие: изпълва ума му с видения за едно далечно бъдеще, което обаче крие ужасна истина, лишавайки от смисъл собственото му време.
Още един трус разлюля земята, този път по-силен. Той накара кепенците на прозорците да затракат и изтръгна Лионен от мълчанието му. Мъжът огреба последната яхния от купичката и стана да я изнесе навън. Вейлин го последва и го завари да я връзва на едно въже, опънато между две колиби.
— Пътят до реката долу е дълъг — каза той. — Вятърът ще я изжули до чисто. Не че има кой знае какъв смисъл, но винаги съм смятал, че навиците се нарушават трудно.
— Намери ли го? — попита Вейлин. — Бога от легендата?
Погледът на Лионен се премести върху нещо зад рамото на Вейлин.
— Мисля, че знаеш какво открих, о, Сянко на гарвана.
Той знаеше какво ще види, макар че този път животното не изръмжа и се бе приближило тихо. Не беше толкова едро като преди, раменете му бяха на нивото на кръста на Вейлин, макар той отдавна да подозираше, че то може да приема каквато големина си избере.
Вълкът дотича при него, привел нос към земята. Душеше камъка в нозете му, което му напомни как Белег търсеше някаква миризма.