— Той може да те помирише, макар че си само ехо, пратено от бъдните времена — каза Лионен. — Изглежда, иска да е в състояние да те намери отново.
Вълкът клекна, изплези дългия си розов език и се прозя. Зелените му очи гледаха Вейлин с кротка привързаност.
— Той те е последвал от леда? — попита Вейлин.
— Да. Намерих го толкова далеч на север, че подозирам, че стоях на самия връх на света. Тогава той беше по-голям, съответстваше до сантиметър на бога, който очаквах да открия. Приближи се, подуши тялото на Есара и смъкна със зъби плащаницата от лицето ѝ. За един безумен миг си помислих, че ще я изяде, но вместо това той я близна по лицето, само веднъж… И аз чух гласа ѝ.
Лицето на Лионен помрачня и той пое обратно към камъка на спомените. Вейлин го последва, вълкът подтичваше редом с него.
— Ти имаш още въпроси — каза Лионен. — Моля те, задавай ги бързо. Времето ни изтича.
— Черният камък — каза Вейлин. — Какво представлява? Защо той го отнесе?
— Казах ти, кутия е. Кутия, която отворихме заедно, и този свят е резултатът от нея.
— Ти каза, че Ерлин ще го докосне, но няма да е той, когато го прави. Какво имаше предвид?
— Древният човек ти каза, че за малко не е бил обладан преди, когато стигнал близо до смъртта и докоснал Отвъдното. Знаеш, че Съюзника използва други твари, за да сее хаос по света, пленени души, които са били покварени и извратени, за да служат на неговата цел. Защо мислиш, че не е пратил някоя от тях да открадне тялото на Ерлин?
Лионен спря до камъка и се усмихна малко тъжно.
— Последният, издялан някога, дело на собствената ми ръка. Самият камък се добива в един-единствен рудник, дълбоко в планините на мястото, което вие наричате Северните предели. Там намерихме и черния камък, само едно грамадно парче с много причудливи свойства. Негова беше идеята да го издяламе, разбира се, макар че сестра ми възразяваше. „Такава сила не бива да се дава в човешки ръце“, каза тя. А той се засмя и я прегърна с думите: „Всяка сила трябва да е в човешки ръце, любов моя. Че как иначе можем да възвисим човечеството?“
— Сила — каза Вейлин. — Тя го е привличала.
— Както трупът привлича лешояди. А каква по-голяма сила от тази да можеш да победиш самата смърт? — Сега в думите на Лионен имаше тежест, а в очите му — мрачна сериозност, чието значение бе съвсем ясно.
— Няма да направя това — заяви Вейлин.
— Тогава гледай как светът ти загива, както аз гледах моя. Земята около нас е гола, на мили и мили околовръст. Тук-там има оцелели малки селца, няколко градчета, преживяли някак си бурята — вниманието на онези, които те нарекоха дермоси. С времето те ще се разраснат, ще изградят кралство, а по-късно и империя, ще забравят легендите си и ще узреят за неговата цел поради безкрайната си алчност. Защото сега той чака. Усещам го как се свива в Отвъдното и крои планове. Още не е достатъчно силен да ме плени, когато минавам, макар да не се съмнявам, че ще опита.
— Ти си го убил — каза Вейлин. — Ти си причината той да е в Отвъдното.
— Че как иначе щях да събера последователи в такива голи земи? С помощта на вълка издирих онези, които можеха да ми помогнат, група храбри воини и хора с почти непонятни за тях самите дарби, всички те скърбящи по семейства или любими, загубени при зверските му нападения. След време воларианците ще ги нарекат Пазителите. Ние заедно го убихме.
Лионен посочи камъка и хвърли неспокоен поглед на изток, когато земята се разтресе отново.
— Време е.
— Нещо ще се случи — каза Вейлин.
— Отдавна обещан край. — Лионен се обърна към огнените планини и Вейлин видя как сиянието им става още по-ярко. Пелената от облаци над тях вече бе обагрена в тъмночервено. — Едно изригване на петдесет мили оттук ще изхвърли облак от нажежена пепел, който ще се спусне връз тази планина по-бързо, отколкото би могъл да тича човек. Пепелта ще се слегне и ще скрие това място от очите човешки за столетия, макар че накрая стихиите ще го оголят, заедно с моите кости. Единственото видение за собственото ми време, което някога ми е било позволено: моята смърт.
— Видял ли си бъдещето ми? — попита Вейлин. — Видял ли си какво ще стане с народа ми?
Лионен хвърли поглед през рамо и се усмихна. В усмивката му имаше искрено съжаление, голяма симпатия и никаква ирония.
— Видях достатъчно, за да те съжалявам, Сянко на гарвана. — Обърна се пак към огнените планини и земята се разтресе още веднъж, толкова силно, че го накара да залитне.
— Трябва да убиеш неговите създания — каза той. — Улови ги в крадените им тела и ги убий. Когато остане без оръдия на този свят, нуждата му да действа ще бъде още по-силна, а съблазънта от силата — неустоима. Черният камък се намира на една арена във Волар. Когато всичко свърши, заведи го там. Докоснеш ли го веднъж, той дава. Докоснеш ли го втори път, взема.