От изток долетя титаничен грохот, придружен от мощно изригване на лава, която заваля като огнен фонтан, преди да потече по склоновете на породилата я планина. Планинският връх се разтресе и Лионен падна на колене. Небето над тях почерня, когато сиянието на огнената планина помръкна, гъст дим блъвна от разцепения ѝ връх и се понесе надолу по склоновете с невъзможна бързина.
Вълкът зави тихо, но настойчиво, побутна ръката на Вейлин и го притисна по-близо до камъка. Той посегна към него, макар да откри, че не може да откъсне очи от Лионен, който сега стоеше на колене, разперил широко ръце, а горящата пепел се носеше към него като неудържим черен прилив.
— Сестра ми изрече моето име! — извика той точно преди пепелта да достигне планинския връх и да го погълне. Жегата беше непоносима и пепелта задави Вейлин, докато долепяше ръка към камъка…
Премигна и внезапната промяна във въздуха го накара да ахне. Очите му се насочиха към мястото, където допреди секунда бе коленичил Лионен, приветствайки смъртта. Камъкът там беше гол, без ни най-малка следа от гибелта му.
— Какво видя? — попита Ерлин, сбърчил чело в неуверено мръщене. — Камъкът те задържа. Сигурно ти е показал още нещо.
„Каква по-голяма сила от тази?“ Вейлин отклони поглед: объркването в очите на Ерлин бе трудно поносимо. „Не ще го направя.“ Той се отдръпна от камъка и тръгна към стъпалата.
— Както сам каза, имаме много неща, върху които да мислим.
Лоркан изникна от нищото и се свлече до Вейлин, без да обръща внимание на оживеното мърморене на сентарите. Вълците на Асторек също подеха тревожен виещ хор, докато той не ги успокои с един поглед.
— Бих казал, че са около пет хиляди — каза Лоркан. — Всички натъпкани в недрата на онази планина. — Посочи един стръмен връх на малко повече от миля от тях. В скалите на една трета от височината му личеше назъбен белег. — Не навлязох много надълбоко, но видях достатъчно, за да знам, че са в тежко състояние, има много ранени, някои умират. Може би половината са деца. По-старите, изглежда, не се погаждат, седят на отделни групи и се въсят едни срещу други.
Вейлин се беше ядосал, когато разбра, че Дарена е летяла пак в негово отсъствие. Когато се върна в лагера, я завари клюмнала от изтощение край огъня с Кара и Кирал от двете ѝ страни.
— Няма да го правиш повече — каза той, приклекна до нея и я погали по леденостуденото чело. — Даже ако се наложи да те упоя до безсъзнание.
— О, стига си мрънкал — прошепна тя с усмивка. Устните ѝ бяха бледи, а очите — замъглени от умора. — Мисля, че може да съм ти намерила съюзници.
— Някой от тях видя ли те? — попита Вейлин Лоркан.
— Едно момченце почна да сочи и да крещи, когато се опитах да проникна по-навътре. Ако предположим, че е било надарено, беше единственото сред тях.
— Би трябвало да отидем сами — каза Ерлин. — Една голяма група ще предизвика прекалено силен страх.
— Страхът може да е полезен. — Вейлин се обърна към Асторек. — Кажи на баща си да доведе цялата войска в тази долина.
Изчака до пладне, а после подкара Драскун ходом към планината и спря в подножието ѝ. Вдигна поглед към назъбения белег на склона, в който сега личеше вход на пещера, тъмен и тих, без нито струйка дим, която да разкрие обитателите ѝ, макар че той не се съмняваше, че са забелязали приближаването му.
Отпусна юздите на Драскун и го остави да пощипва оскъдната тревица по дъното на долината, и впери очи във входа на пещерата. Не беше сигурен, че ще постигне целта си. Когато Ерлин бе предал на Пертак искането на Вейлин за съюз, той просто се разсмя. Вождът на ларетите имаше пресен белег на челюстта, а извън стените на селището му се беше появил нов гроб. Той държеше едната си ръка близо до кесията на колана си и се движеше приведен, с присвити очи, като човек, който непрестанно се опасява от нападение. Смехът му обаче беше съвсем искрен.
— Нека южните ебачи на кози да мрат — преведе Ерлин, докато Пертак се отправяше с тежка стъпка назад към селището. — Тогава техните рудни жили ще станат наши.
След няколкоминутно чакане се появи първият — самотна фигура с племенна поличка, застанала на входа на пещерата, която се взираше надолу към Вейлин с брадва в ръка. Вейлин вдигна двете си ръце, за да покаже, че са празни. Още няколко фигури изникнаха от чернотата на пещерата и продължиха да се увеличават, докато накрая срещу него стояха мълчаливо около шестстотин души. Вейлин свали ръце и зачака. Чу нарастващия шум, вдигнат от приближаването на Вълчия народ.