— Кажи ѝ, че ние си имаме свои сили. Ако иска да ги види, да дойде с нас.
Ерлин изслуша отговора ѝ и се насили да се усмихне кротко.
— Ще дойде, но само ако я обявиш за водачка на армията. Иначе нейният народ няма да я последва.
— Вече си имаме водач.
— Подозирам, че няма да е от значение, ако назначиш двама. Племената рядко общуват, освен за да разменят обиди. Признавам, че съм изумен как са успели да изкарат заедно повече от ден, без да довършат започнатото от воларианците.
— Ясно. — Вейлин кимна уморено и се поклони на Мирвалд, преди да се обърне към Мъдрия мечок. — Очаквам мъдрите ѝ заповеди и с нейно разрешение сега ще се посъветвам с капитаните си.
— Как ще ги намерим? — попита Маркен. — Скрити сред такова множество?
— Водачката на ротха каза, че се движели като един — рече Вейлин. — Подозирам, че ако намерим един, ще ги намерим всичките. Но пак няма да е лесна задача насред битката.
— Моята песен може да ни води — каза Кирал. — Само че мелодията ѝ сега е толкова непостоянна…
— Не. — Вейлин тръсна глава, за да прогони обагрените в червено спомени за Алтор. — Пеенето по време на битка е по-добре да се избягва. — Обърна се към Асторек. — Ястребите-копия на майка ти могат ли да ги открият?
— Управлението на животните става трудно, щом започне клането — отвърна той. — Шумът и миризмата на кръв или ги плашат, или събуждат глада им. Нужна е голяма концентрация, за да си сигурен, че ще нападат врага, а не собствените ни хора. А да останеш достатъчно съсредоточен, за да издириш конкретна жертва, е трудно, ако не и невъзможно.
— Аз мога да ги открия — каза Дарена тихо, но уверено. — Душите им са като черни перли в червено море.
— Ти вече летя достатъчно по време на тази мисия — заяви Вейлин.
— Няма друг начин, както подозирам и сам знаете, милорд. Освен това… — тя посегна към ръката на Кара — имам приятели, които да споделят бремето ми.
— Повече от един — добави Маркен и пристъпи до нея. — Така или иначе се съмнявам, че старите ми кокали са годни за битка.
— Сам виждате, милорд. — Дарена погледна Вейлин с ослепителна усмивка. — Пътят ни е предопределен.
— Помни, те трябва да бъдат заловени живи — каза Вейлин на Асторек. — Не бива да ги убивате, докато Мъдрия мечок не ги докосне.
Воларианецът кимна и вълците му дотичаха да заемат позиция до Вейлин и Драскун. Армията се беше събрала от северната страна на хребета — бяха вървели цяла нощ, за да пристигнат преди зазоряване. Дарена щеше да остане на върха с Кара и Маркен, а котките им дебнеха сред скалите заедно с двайсет от най-доверените воини на Вълчия народ.
Вейлин отиде при Дарена, а другите се оттеглиха на почтително разстояние. Гневът ѝ сякаш се бе разсеял: тя стисна протегнатите му ръце без възражения и отвърна продължително на целувката му.
След миг той се отдръпна и каза тихо:
— Исках прекалено много от теб…
Тя сложи ръка върху устните му.
— Не повече, отколкото от себе си. Дошли сме да сложим край и аз жадувам за това. Искам да се върна у дома, Вейлин. Искам да се върна у дома с теб, а това не може да стане, преди да сме свършили тук.
Той допря чело до нейното и стисна още веднъж ръцете ѝ, преди да се отдръпне и да закрачи към Драскун и вълците.
Копелето на вещицата беше избрало добре мястото на лагера си: единственото прикритие се осигуряваше от плитката река, течаща през долината. Вейлин поведе ходом Драскун през водата. Бреговете бяха точно толкова високи, колкото да скрият фигурата му. Вълците вървяха напред, от двете му страни. Предутринният сумрак вече се разсейваше, когато той спря на миля от лагера и нареди на Алтурк да поведе сентарите си по широка дъга, за да заобиколи воларианците.
— Лоркан ще дойде с теб — каза Вейлин на талесата. — Да пробие дупка в кордона на стражите им.
— Нямам търпение — каза Лоркан и се усмихна малко насила. Новопридобитият му кураж явно му изневеряваше въпреки присъствието на котката му.
— При първи зори — каза Вейлин на Алтурк и му протегна ръка. — Не по-рано.
Алтурк се втренчи в ръката му за миг, преди да го стисне за миг над китката.
— Името на сина ми беше Оскит — каза той. — Това означава Черен нож и името му подхождаше. — Хвърли поглед към Кирал, която бе приклекнала във водата и галеше мократа козина на котката си. — Както и това на дъщеря ми. Бих искал тя да го знае.
— Тогава живей и ѝ го кажи сам.
— Това би ме направило лъжец. Снощи изпях предсмъртната си песен на боговете.
Алтурк стана и се запромъква приведен към брега. След малко изчезна от поглед, последван от прегърбените сенчести фигури на сентарите. Вейлин видя как Кирал ги наблюдава, видя знанието в очите ѝ и осъзна, че няма да е нужно да ѝ казва нещо, ако Алтурк загине. „Малко тайни могат да се скрият от песента.“