Друг червен мъж скочи и го изрита в челюстта. Алтурк се просна на земята. Мъжът се разкрачи над тялото му, с широка усмивка върху устните, и вдигна меча си. Алтурк изплю кръв в лицето му и онзи отстъпи назад, а усмивката му изчезна, заменена от озъбена гримаса на злоба.
Драскун блъсна един куритай и го отхвърли. Вейлин се надигна в седлото, а червеният мъж скочи към Алтурк и рухна, щом една стрела се заби в крака му. Друг мъж с червена броня се стрелна към лонака, но се закова на място при приближаването на Вейлин и вдигна меча си прекалено късно, за да спре ритащите копита на Драскун. Един ритник го улучи в гърдите и той отлетя назад.
Останалите червени мъже се скупчиха около Вейлин, движеха се с неестествена бързина. Нова стрела долетя от хаоса наоколо и улучи водача им в крака. Другите спряха и приклекнаха, очите им шареха за врагове. Появи се Кирал — вървеше с почти спокойна крачка и пускаше стрели, а червените мъже падаха един по един, щом стрелите улучваха краката им.
Вълците се хвърлиха в боя, а Вейлин слезе от коня и изтича при Алтурк, където вече беше приклекнала Кирал. Мъжете в червено закрещяха и забесняха, когато вълците ги хванаха за крайниците, а Мъдрия мечок слезе от гърба на Железен нокът. Шаманът тръгна от човек на човек, като приклякаше, за да допре длан до главите им, и крясъците им утихваха един по един. На последния се спря, отстъпи и на широкото му лице се изписа объркване.
— Не можеш… — Алтурк изпъшка и стисна раната на бедрото си. — Не можеш ли да ме оставиш поне да умра като хората?
Кирал го зашлеви по бузата и го нахока. Вейлин не знаеше добре лонакски, но все пак улови думата „татко“ сред гневния словесен порой. Гневът на Алтурк се стопи, докато тя продължаваше да го гълчи и превързваше раната му.
Вейлин стана и отиде при Мъдрия мечок, който стоеше над последния мъж в червено. Шаманът се мръщеше и клатеше объркано глава, а червеният мъж лежеше в хватката на вълците и се взираше нагоре към него. Лицето му бе обляно в пот, кръв шуртеше от носа и ъгълчетата на устата му. Тогава Вейлин го почувства — пулсът му внезапно се ускори и крайниците му се разтрепериха.
„Силата да смразява човешките сърца от страх“, спомни си той и откри, че се смее.
— Страх — каза, приклекна до червения мъж и го погледна в очите. — Той всъщност е дребна работа и стар приятел. — Халоса мъжа по слепоочието с дръжката на меча си и онзи омекна. Мъдрия мечок тръсна глава, промърмори някаква ругатня и приклекна да сложи ръка на челото на мъжа в червено. Той се вцепени за момент — леден дъх излетя от гърдите му, — после остана да лежи неподвижно.
Вейлин се извърна и загледа как сентарите повалят последните куритаи. Някъде зад него планинците пееха победна песен, която звучеше доста фалшиво, но пък всички поне май знаеха думите.
— Милорд — каза Лоркан и се появи до него, притиснал окървавен парцал към челото си. — Имам чувството, че моментът е подходящ да напусна службата си при вас. Защото не бих искал да повтарям това преживяване, независимо от мнението на Кара.
— Съгласен съм — отвърна Вейлин. — И ти благодаря за службата.
Обърна се, понеже Мишара изфуча рязко и козината по врата ѝ настръхна, а после тя се завъртя и хукна към хребета, където бяха оставили господарката ѝ.
Погледът на Вейлин се плъзна по труповете на мъжете в червено. „Четирима и още двама. Шест. Но Мирвалд каза седем…“
Втурна се към Драскун и се метна на седлото. Заби яростно пети в хълбоците на коня и го пришпори в галоп.
Хребетът беше загърнат в облаци и дъжд. Докато яздеше, Вейлин беше видял как облаците се спускат, прекалено бързо, за да са нещо друго освен дело на Кара. Мишара беше на няколко метра пред него и бързо изчезна в дъждовната завеса, а някъде отпред проблесна мълния.
Вейлин се втурна нагоре по склона. Зърна тела сред скалите — воини от Вълчия народ: всички изглеждаха посечени за секунди. После намери котката на Маркен, просната безжизнено, а самият едър Надарен лежеше на няколко крачки по-нататък, брадатото му лице отпуснато и неподвижно под шибащия дъжд.
Вейлин се насили да продължи. Миризмата стигна до него първа: воня на току-що обгорена плът, силна и лютива.
Видя Кара веднага щом стигна горе: малка неподвижна фигурка, седнала под дъжда. Бледото ѝ лице се взираше ококорено в нещо пред нея, нещо почерняло и овъглено, което някак си все още се движеше, частично стопени останки от червена броня, залепнали към потръпващата изпечена плът.