Погледът на Алорнис стана сериозен.
— Било е лошо, знам. Толкова голяма част от града е унищожена. По пътя насам видях някои неща… Неща, които чувствах, че трябва да нарисувам. — Тя потупа папката. — Мислех си, че ако ги прехвърля на хартия, ще мога да си ги избия от главата. Но те още са там.
Отсечените глави, валящи от небето… Предизвикателният поглед на воларианеца, докато го водеха към дръвника…
— Така и трябва — каза Рева. — Ще дойдеш ли във Варинсхолд? Тук има предостатъчно стаи, ако решиш да останеш. Освен това съм сигурна, че лейди Велис ще се зарадва на компанията ти.
Алорнис се усмихна, но поклати глава.
— Алуциус и майстор Бенрил. Трябва да ги намеря. — Поколеба се, после влезе в стаята и очите ѝ се разшириха оценяващо, щом зърна рисунките горе по стените — на бойци с мечове в различни пози. — Това е сътворено от умела ръка.
— И платено с парите на прадядо ми, без съмнение. Той май ги е пилеел малко прекалено щедро, поне според записките на Велис. Може би затова е загубил толкова войни от азраелците. Стигнах до извода, че управлението на едно васалство е главно въпрос на финанси.
Челото на Алорнис се сбърчи и тя поклати глава с лека почуда.
— Променила си се толкова много за толкова кратко време.
Рева откри, че ѝ е трудно да устои на изпитателния ѝ поглед, и се обърна и вдигна меча.
— Ти — каза му — си прекалено тежък.
— А какво стана със стария ти меч? — попита Алорнис. — Беше толкова красив.
Тя стои над тялото на Аркен, ръката ѝ описва смъртоносни дъги, яростта се лее от устните ѝ в безсмислен порой…
— Счупих го. — Рева вдигна очи към малкото останали остриета на по-горните рафтове и забеляза един азраелски меч, някак си пропуснат от слугите, пратени да съберат оръжията. — Можеш да ми помогнеш да си намеря нов.
И сплете ръце, а Алорнис стъпи на тях и се протегна нагоре, докато Рева я повдигаше, и грабна меча от рафта, преди да се изплъзне от хватката ѝ и насмалко да падне. Рева я улови и я притисна здраво към себе си. Алорнис се засмя, отдръпна глава и я погледна в очите.
— Брат ми казва, че лейди Велис някога била шпионка на крал Янус.
— Знам. Била е много неща.
— Е, аз мисля, че е прекрасна. — Надигна се на пръсти и лепна една целувка върху челото на Рева. — Радвам се за теб.
Обърна се, взе папката със скиците си и излезе. Рева затвори очи. Усещаше как топлината на целувката гасне върху кожата ѝ. „Взорът ѝ винаги е бил прекалено остър. Колко глупаво от моя страна да си въобразявам, че няма да разбере.“
Вдигна меча, изтегли острието от ножницата и видя, че е старо, но не и ръждясало. Беше нащърбено, но не толкова зле, че да не може да се заточи.
— Е — каза тя, като остави ножницата и зае бойна поза. — Хайде да видим дали ти ще ми паснеш по-добре. Имаме много работа за вършене.
5.
Лирна
Кобилата беше дар от еорилите, висока почти човешки бой в холката и бяла от носа до опашката, с изключение на кичурче черна грива между ушите. Лирна завари еорилката, която наричаха Мъдрост, да я чака с нея, когато се подаде от палатката си на сутринта. Жената ѝ подаде юздите с изненадващо добре изпълнен официален поклон.
— Има ли си име? — попита Лирна.
— Превежда се като Невидима стрела, летяща през снега и вятъра, ваше величество — отвърна Мъдрост на съвършен език на Кралството. — Моят народ не се слави с краткостта си.
— Нека е Стрела тогава — каза Лирна и почеса кобилата по носа, което я накара да изпръхти.
— Тъгува по своя ездач — каза Мъдрост. — Той загина пред града. Имам чувството, че може би вие ще успеете да излекувате сърцето ѝ.
— Моите благодарности. — Лирна ѝ се поклони. — Ще яздите ли с мен днес? Много ми се иска да узная повече за народа ви.
В гласа на жената имаше донякъде язвителна нотка, когато отговори:
— Нима вече не сте прочели всяка книга за еорилите в библиотеката си, ваше величество?
— Все повече се убеждавам, че мъдростта на книгите е ограничена в сравнение с опита.
— Както желаете. — Мъдрост се обърна и се метна на гърба на собствения си кон, после сведе поглед към Лирна с очакване. — Хората ми потеглят сега.
Илтис и Бентен също яхнаха конете си и последваха Лирна и Мъдрост. Стигнаха до източния край на лагера, където еорилското войнство вече се раздвижваше и отрядите му потегляха в привидно случаен ред. Тук нямаше спретнати редици и колони, макар че, изглежда, всеки ездач знаеше какво прави и Лирна забеляза как войската зае забележима, макар и хлабава формация, щом прехвърли източните хълмове и навлезе в полята оттатък.