— Живи сме — отвърна тя. — И няма нужда да ми благодариш, милорд.
Рева се зачуди защо Варулек не ѝ е взел цветето. Управителят на арената мълчеше по целия обратен път към килията, лицето му беше напрегнато, а очите му постоянно се стрелкаха към орхидеята в ръцете ѝ.
— Да не би да развалих историята? — попита го тя, когато стигнаха до вратата на стаята. — Предполагам, че легендата е имала различен край.
— Моривек и Корсев стояли на входа на преизподнята и отблъсквали Предвестниците в продължение на един ден и една нощ. — Чернодрешкото се отдръпна, докато куритаите ѝ сваляха оковите с обичайната си предпазливост. — Моривек, по-големият, паднал смъртно ранен и умолявал брат си да бяга. Но Корсев останал, обладан от такава ярост, че убил всеки Предвестник, излязъл от преизподнята, а като видял, че брат му вече е мъртъв, се хвърлил в земните недра да търси още мъст и никога повече не го видели. Макар че както при всяка легенда — добави той, докато вратата се отваряше, — историята се променя в зависимост от разказвача.
— От арената — каза тя на Лиеза и ѝ протегна орхидеята. — Вземи я, ако искаш.
Момичето се отдръпна и поклати глава.
— Това не за мен. — Хвърли още един поглед към окървавената Рева и тръгна към дъното на стаята. — Приготви теб баня.
Докато вдигащата пара вода бликаше от орнаментирания бронзов кран на стената, Рева седна на мраморните стъпала и започна да масажира китките си.
— Аз изпере това — каза Лиеза и посочи окървавените дрехи на Рева.
— Ти не си ми робиня — отвърна тя.
— Не съм и свободна — сви рамене Лиеза. — А и няма какво друго прави.
Рева стана и се втренчи с очакване в нея. Момичето изглеждаше озадачено за миг, после се засмя и обърна гръб. Рева изрита обувките си, свали блузата и панталоните си и ги остави на купчина на пода, след което влезе във водата и въздъхна от успокоителната ѝ топлина.
— С кого се била? — попита Лиеза, докато коленичеше да вземе дрехите, все още с извърнат поглед.
— Някакви котки с големи зъби.
— Убила ги всичките?
— Всички освен три. — Рева си спомни гледката на трите оцелели котки, които лакомо се тъпчеха с тялото на умрелия си господар, с муцуни и зъби почервенели от трескавото лапане. Въпреки ужасите на зрелището неволно изпита прилив на жалост. Въпреки цялата им свирепост това бяха окаяни създания, държани вечно гладни и подложени на жестоко отношение, създания, на които не им бе позволено да изпълняват ролята, отредена им от Отеца. „Точно това правят те — помисли Рева. — Изопачават света в съответствие с жестоките си прищевки.“
Отдели малко време да разплете плитката си, а после се потопи във водата и запрокарва пръсти през косата си, за да махне слепналата я кръв. Банята беше дълбока и ѝ позволяваше да се потопи изцяло. Тя се спусна, докато краката ѝ докоснаха плочките на дъното. Усещането за косата между пръстите ѝ разбуди спомени за Велис, как тя обичаше да я реше и да я оформя в една от хилядите известни ѝ прически. „Велис, Елеса…“ Толкова далечни и вероятно загубени завинаги.
Някакво раздвижване на водата я накара да се подаде на повърхността и тя се сепна при вида на Лиеза, която се потапяше гола при нея.
— Какво правиш? — попита тя и извърна очи.
— Дрехи се нуждаят от пране. — Момичето посегна към скупчените дрехи на Рева и ги бутна във водата с лека усмивка върху устните.
— Изпери ги по-късно.
— Аз не твоя робиня. — Усмивката на Лиеза се разшири, тя посегна за калъп сапун и почна да търка дрехите. Рева се обърна и отиде в другия край на банята. Искаше ѝ се да излезе, но знаеше, че погледът на момичето ще я последва, ако го направи.
— Вие нямате никакво уважение един към друг — промърмори тя. — Не уважавате чуждия живот, а явно и правото на уединение.
— Уединение? — попита Лиеза.
— Ами… — Рева се помъчи да преведе идеята и откри, че ѝ е трудно. — Това значи да останеш сам, да имаш тайни. Да запазваш скромност.
— Скромност?
— Няма значение. — Тя чу как Лиеза потисна кикота си и се върна към търкането на дрехите ѝ. — Виждам, че вече не се страхуваш толкова.
— Напротив, аз страхува. Страхът идва като… — Рева я чу да пляска по водата.
— Вълна?
— Да, вълна. Голяма вълна, когато се опитала да убие императрицата. По-малка вълна сега.
Рева откри, че се обръща в неволна изненада, а после отклони пак очи при вида на гърдите на Лиеза, стърчащи току над водата.
— Опитала си се да я убиеш?
— С отрова. Не станало. Тя задържала мен при себе си. — Лиеза се намръщи. — Намирала ме за… забавна.
— Защо си го направила?