— Господарят ми… за мен бил не само господар. Също и баща. Майка ми била робиня. Умряла, когато аз още малка. Той мен отгледал, обичал. Не можел мен освободи, такъв законът. Не харесвал императрицата и го казал. Тя отредила на него Трите смърти и взела робите му за свои.
— Съжалявам за провала ти. Все пак, от името на своята кралица и народ, ти благодаря за опита.
— Кралица, това друга дума за императрица, нали?
— Предполагам, макар че са доста различни.
— Твоята кралица не жестока?
Рева си спомни как кралицата заби кинжал в гърдите на воларианеца тогава, на кораба, моменталната и коренна промяна в поведението ѝ, докато изхвърляха тялото през борда.
— Тя е свирепа в своята отдаденост на каузата ни, защото каузата ни е справедлива.
— Мислиш тя спечели тази война? — В тона на Лиеза ясно се долавяше съмнение.
— С малко помощ. — Рева усети как клепачите ѝ натежават, топлата вода и изтощението от битката се бяха съюзили да я надвият. Облегна се на стената и отпусна глава върху ръцете си. — Има един мъж, мой приятел. — Рева откри, че се усмихва. — Мой по-голям брат във всяко важно отношение. Ако оцелея тук достатъчно дълго, за да стигне вестта до него, той ще дойде за мен. — Тя затвори очи и гласът ѝ отслабна до шепот. — Макар че не искам да рискува повече заради мен…
Остави всичко да избледнее — арената, милата усмивка на императрицата — и се отпусна в топлата прегръдка на водата, позволи ѝ да се просмуче в нея, успокояваща, гальовна…
Събуди се със сепване и ръцете на Лиеза пуснаха раменете ѝ, когато тя се дръпна разтревожено.
— Ти… напрегната — каза момичето. — Знам как направи това да се махне. — Вдигна ръце и разшава пръсти, после бавно посегна да прокара нокти през косата на Рева.
— Недей. — Рева хвана ръката ѝ и я избута. Не ѝ хареса тръпката, която изпита при допира до кожата ѝ. — Моля те.
— Аз не твоя робиня — каза Лиеза. — Искам…
— Не мога. — Рева потисна един прилив на самообвинение, щом чу съжалението в гласа си. — Има някой, който ме чака.
Оттласна се към стъпалата и излезе от банята, отиде до леглото и се загърна с един чаршаф. Облегна се на една колона, без да поглежда към Лиеза, защото знаеше, че тя се взира в нея. Смъкна се на мраморния под и прошепна:
— Верността е единственото, което мога да ѝ дам.
Събуди се в мрак. Лиеза спеше до нея, гола и незавита. След като беше свършила с дрехите на Рева, бе изпрала и своите и ги бе оставила да съхнат.
— Няма къде другаде да спя — бе казала тя, надвесена над леглото, след като угаси лампите.
Рева се обърна настрани, с гръб към нея.
— Тогава спи…
Рева се надигна и очите ѝ се плъзнаха към почти невидимата врата. Осъзна, че е била събудена от звука на превъртане на ключ. Стана, метна един чаршаф върху разсейващата фигура на Лиеза и взе все още влажните си дрехи. Успя да ги навлече преди вратата да се отвори и на прага да се появи Варулек с лампа в ръка. Рева премигна изненадано, щом осъзна, че е сам и че в тунела зад него няма куритаи.
„Внимателно — каза си тя и потисна инстинктивния импулс да се нахвърли върху чернодрешкото. — Той не би дошъл тук беззащитен.“
Затова остана да стои мълчаливо, докато той влизаше. Погледът му се плъзна по стаята и се спря само за кратко при вида на частичната голота на Лиеза. Лицето му беше напрегнато от овладян, но ясно доловим страх: лицето на човек, който си налага да изпълни неизбежен дълг. Това изражение ѝ беше добре познато.
— Имам да ти покажа нещо — каза шепнешком той.
Рева не отвърна, само изгледа втренчено празния тунел зад вратата.
— Ако не се интересуваш от това, което ти предлагам — каза той, като проследи погледа ѝ, — да ме убиеш ще е най-голямата услуга за мен.
„Удар по слепоочието, който да го обезвреди, още един да смаже ларинкса му и да му попречи да вика. Запушваш му носа и устата, докато се задуши. Будиш момичето и намираш изход от това кошмарно място.“ Всичко бе толкова лесно. Но нещо в погледа му я възпря, още едно добре познато ѝ изражение, което беше виждала многократно в Алтор. „Надежда. Той вижда в мен надежда.“
— Отецът не гледа добре на измяната — каза тя и посегна към обувките си. — Аз също.
Светлината на лампата беше мъждива и я караше да стои близо до него, докато той я преведе по тунела до една малка врата, отключи я с тежък железен ключ и отвори. Стълбището зад нея беше тясно, а стъпалата и стените — грубо изсечени, без прецизността, която личеше във всяка линия на арената.
— Този отец, за когото говориш — каза той, докато слизаха по стълбите, — той е твоят бог, така ли?
— Единственият бог, който ни е създал, за да познаем любовта му. — Тя потисна желанието да се закашля от застоялия въздух, който сякаш се сгъстяваше с всяка крачка. Миришеше само на прах, но създаваше усещане, типично за рядко посещаваните места.