— Аха — каза Варулек. — Алторската ерес, заличена при Прочистването. Значи последователите на Шестокнижието са намерили подслон във вашето Кралство.
— Десетокнижието — поправи го тя. „Макар че аз им обещах и единайсета книга.“ — Да не би да казваш, че моят народ е дошъл от тази земя?
— Прочистването накарало хиляди да избягат през океана. Търсачи, Асценденти, поклонници на слънцето и луната. Макар че твоят народ бил сред най-многобройните, заедно със Слугите на мъртвите.
„Слугите на мъртвите?“
— Вярата. Вярата също ли произлиза оттук?
— Разцъфтяла е току преди Прочистването. Някои казват, че то я е породило. В течение на само двайсет години хиляди хора отхвърлили боговете и предпочели да се кланят на мъртвите, молели за място в техния въображаем рай отвъд живота. Подобна всеотдайност била анатема за Управителния съвет, който искал да наложи пълна вярност към империята. Слугите на мъртвите били първите, които изпитали неговия гняв, макар че се съпротивлявали добре под предводителството на един мъж, Варин. С времето обаче били принудени да заминат в изгнание, отплавали с кораб към някаква влажна земя оттатък морето, където по-късно ги последвали и други, докато Съветът се опитвал да заличи и последния остатък от онова, което наричал „ирационални вярвания“.
— Вие сте убили своите богове — каза Рева, спомнила си думите на императрицата.
— Не. — Стигнаха края на стълбището и Варулек се наведе да отключи друга врата, после я отвори на скърцащите ѝ панти. — Скрихме ги.
Пространството зад вратата издаде продължително ехо, когато той пристъпи вътре, макар че абсолютната чернота не позволяваше да се преценят размерите му. Варулек спря до вратата, вдигна лампата към една факла на стената и се отдръпна, когато пламъкът разцъфтя. Рева го последва и стаята постепенно се разкри пред нея, докато той минаваше от факла на факла. Погледът ѝ моментално се насочи към статуите — три фигури, две мъжки и една женска. Бяха в естествени размери и изглеждаха замръзнали в миг на оживен спор. Жената беше приведена напред, вдигнала ръце и сякаш се обръщаше едновременно и към двамата. По-високият мъж гладеше брадатото си лице и челото му бе сбърчено сякаш в дълбок размисъл. Другият беше гладко обръснат, с тесни красиви черти, и изглеждаше застинал, докато свива рамене. Гледаше жената с полуусмивка, а на лицето му бе изписано любезно несъгласие.
Трите фигури стояха около някакъв каменен блок с равна горна повърхност и кръгла вдлъбнатина в центъра. Блокът изглеждаше напълно незасегнат от времето, линиите му бяха ясни, без щръбки или драскотини. Освен това контрастираше с трите статуи, защото беше издялан от някакъв черен камък, докато те бяха изваяни от сив гранит.
— Това боговете ли са? — попита тя Варулек.
— Боговете са прекалено възвишени, за да бъдат уловени от смъртна ръка, в дума или камък.
Тя се намръщи при тона му: долавяше в троснатата му нотка слаб отзвук от празните дрънканици на жреца.
— Това са Тираните — продължи той и посочи трите фигури. — Родоначалниците на дермосите. Някога те управлявали целия свят със зла магия, поразявали всеки, който дръзвал да надигне глас срещу тях, триумвират на тиранията. По-късно боговете ги низвергнали и ги прокудили в огнената преизподня в земните недра, където от тях се пръкнали дермосите. Не, това не са боговете. — Той се отдалечи към една стена. Светлината на лампата заигра по камъка. — Ето къде ще ги откриеш.
Рева отиде до стената и видя, че камъкът е груб, заравнен от неумели ръце и покрит с мънички вдлъбнатини. Като се взря по-внимателно, забеляза, че това са някакви символи, подредени на групи, в началото изписани грижливо, но ставащи все по-неравни нататък по стената.
— Свещено писание? — попита тя Варулек.
— От всяко поколение биват избрани само малцина — каза той. — Хора със силата и волята да удържат божествената същност, и ръцете им са водени от боговете, за да предават тяхната мъдрост и напътствия, изсечени в камък, докато у тях остава живот и сила. Макар че такъв дар неизбежно си има цена.
Той тръгна покрай стената и светлината разкри още писания, всички символи ставаха все по-нееднородни, докато накрая се превърнаха в обикновени драскулки в камъка. „Това е работа на луд, драскащ в тъмното“, заключи Рева, но реши, че е по-добре да не го казва засега. Докато Варулек минаваше покрай нея, тя забеляза пак татуировките, покрили ръцете му, и откри несъмнена прилика със знаците на стената.