— Какво пише тук? — попита тя. — Можеш да го разчетеш, нали?
Той кимна, все така вперил поглед в стената.
— Да, макар че се съмнявам на света да има друга жива душа, която би могла да го направи. — Върна се до мястото, където символите бяха най-ясни. — „Тираните се връщат — прочете той, като плъзгаше пръст по камъка. — Скрити зад лика на герой, невидим дермос, пуснат на воля по земята. Даже това убежище ще бъде загубено за боговете.“
„Това убежище.“
— Арената — каза Рева. — Тя си остава светилище даже след като боговете са били прокудени. — Погледът ѝ се върна към ръцете му. — Ти си жрец.
Той кимна.
— Да. Може би последният. Това е била свещената задача на семейството ми от поколения, заедно с грижата за тази арена. Предците ми са били опекуни на този храм дълго преди издигането на Съвета с неговите зловредни идеи за рационалност. Били сме достатъчно мъдри да се престорим, че отхвърляме набожността си, едни сред първите, врекли се във вярност към Съвета и империята, първите, които обвинили други. Трупали сме доверие, което е устояло през всички тези векове. Тъй пълно било унищожението на боговете, че сме могли да си върнем символа на истинската си преданост. — Той вдигна ръка и разпери пръсти, за да покаже татуировките си. — Съветът си мисли, че това е само традиция сред хората, които отговарят за поддържането на арената. Но тя, разбира се, знае, че не е така.
— Императрицата знае какъв си?
— Знаеше го много преди издигането си. Тя дойде тук преди години, когато още носеше друго тяло. „Ти имаш тайна“, каза ми и ми заповяда да я доведа тук или да бъда изобличен. Знаех, че една нейна дума ще е достатъчна, за да ме екзекутират, и се подчиних. А тя се смееше. — Устата му се изкриви в ярост и срам. — Присмиваше се на това свято място. — Варулек се успокои с мъка и посочи каменния блок между трите статуи. — Само че млъкна, щом видя това.
Рева огледа отново камъка. Не откри нищо особено в него, освен прецизността на изработката. По него липсваха всякакви белези, нямаше нищо, което да издава предназначението му. Тя се приближи, като мина между фигурите на жената и брадатия мъж. „Съд за светена вода?“ Приведе се и протегна ръка към вдлъбнатината в центъра.
— Не го пипай! — Гласът му беше само малко по-силен от шепот, но в него имаше толкова силно предупреждение, че ръката ѝ замръзна.
— Какво е това? — попита тя.
— Не знам. Нито пък онези преди мен са знаели. Но най-суровата заповед, набивана в ума на всеки член на моето семейство, откакто сме се нагърбили със свещения си дълг, гласи: не пипай камъка.
— Тя пипна ли го? Когато дойде тук?
Той поклати глава.
— Надявах се, че може да го направи, ала не. Тя знае прекалено много. Но когато дойде тук, не беше сама. С нея имаше един младеж в червено, малко по-възрастен от теб. И явно беше лудо влюбен в нея. „Ако ме обичаш — каза му тя, — докосни камъка.“ И той го докосна.
Варулек се приближи, така че светлината на факлата да заиграе по камъка; черната повърхност заблестя. „Прекарал е тук долу векове, а няма и прашинка“, помисли Рева.
— Какво стана с него?
— Тя не искаше аз да видя и ми заповяда да стоя до вратата. Но видях как момчето потрепери и извика, сякаш едновременно от болка и наслада. Тя се приведе към него и прошепна някакъв въпрос, който не можах да чуя. Отговорът на момчето беше тих, но изпълнен с благоговение. То вдигна ръцете си, които сияеха с някаква странна светлина, трептяща като мълния. Тя му каза да го пипне отново, да види какви други дарби ще му донесе, тъй рече. И той го докосна. Този път не извика, замръзна неподвижно в мига, щом ръката му се допря до камъка, досущ като тези статуи, и не отговаряше на прошепнатите въпроси. Видях усмивката ѝ, усмивка на огромно задоволство… а после тя го уби — пристъпи към него и му счупи врата. „Дай това на зверовете си — каза ми и посочи трупа. — Един ден ще се върна, предполагам след години. Или доста по-скоро, ако разбера, че си проговорил.“
— И никой друг не го е виждал? — попита Рева. — Никой от… съществата като нея?
Варулек поклати глава.
— Само тя.
„Значи крие свои собствени тайни.“ Рева си спомни прошепнатото предложение на императрицата. „Когато моят любим дойде при мен, ще сразим Съюзника и целият свят ще бъде наш… Какво ли замисля тя?“ Рева въздъхна обезсърчено и ѝ се прииска да можеше да потърси съвет от Велис — тя би разнищила това за миг. Както и кралицата.
— Не мога да ти предложа никакво прозрение в случая — каза тя на Варулек. — Но ако успееш някак си да предадеш съобщение на моята кралица…