— Още девет хиляди, така ли? — Сестра Мериал говореше със силен ренфаелски акцент, без никаква почтителност и с явно съмнение. — От тези ужасни червени мъже.
— Съвсем истински са — изръмжа Греблото. — Предостатъчно от нас имат белези и изгаряния като потвърждение за това. Аз имам един на задника, ако искаш да го видиш.
— Мисля, че в последно време съм видяла достатъчно ужаси. — Мериал хвърли на Греблото широка, но невесела усмивка и прие купичка козя яхния от Трийсет и четири.
Бяха се настанили в дома на злочестия губернатор, макар че голяма част от него беше станала необитаема благодарение на интереса на тълпата. Френтис лагеруваше в главния двор, а останалата част от армията, която го следваше от Виратеск, беше заела обширните градини. Той бе изненадан и зарадван от тяхната дисциплина — всички стояха в ротите си и взеха сравнително слабо участие в плячкосването, което продължаваше да поглъща вниманието на новоосвободеното население. Е, двайсетина бойци бяха изчезнали след падането на града и още няколко бяха поискали позволение да напуснат — или за да се върнат в далечните си домове, или с искреното признание, че са видели предостатъчно война. Той отвърна на всички по един и същи начин: „Вие се освободихте в мига, когато се присъединихте към мен. Кралица Лирна ви благодари за службата.“
— Значи кралицата е тръгнала към Волар? — попита Иллиан. — Въпреки че е загубила толкова хора в морето?
— Тя не се разубеждава лесно, нашата кралица. — Мериал опита яхнията и подметна на Трийсет и четири: — По-добра е от помията, дето раздават пиратите, когато не са заети да си позволяват прекалени волности с ръцете.
— Кога отплаваме? — попита Иллиан Френтис, в очите ѝ блестеше трескаво нетърпение.
„Дали някога ще ѝ омръзне?“, зачуди се той.
— Когато реши флотският лорд. Той е старшият тук.
— Ебал съм го старшинството — промърмори Лекран с уста, пълна с яхния. — Не го познавам тоя.
Френтис се обърна пак към Мериал.
— Ти каза, че кралицата смята лейди Рева за мъртва?
Тя кимна.
— Потънала е заедно с половината си еретични следовници.
— Не, жива е. Във Волар. — Той потрепери при спомена от снощния сън, прилива на радост, докато тя попиваше гледката как лейди Рева се бие със саблезъбите котки. — Макар че не мога да кажа още колко дълго ще остане жива.
Мериал се намръщи подозрително.
— Сигурен ли си, братко?
— Да. Знам го без капка съмнение.
Мръщенето ѝ се усили, тя килна глава и очите ѝ се плъзнаха по лицето му.
— Не усещам дарба в теб…
— Знам го — каза той с острота в гласа. — И кралицата също би трябвало да го узнае.
Тя кимна предпазливо и се върна към яденето.
— Остави ме да си напълня първо тумбака, а после ще поговоря със скъпия си съпруг.
— Какъв съпруг? — попита Греблото и се намръщи, но Мериал само се усмихна и продължи да яде.
По-късно тя седна встрани от тях, съсредоточи се и замря, със затворени очи и лице, лишено от изражение.
— Не ми харесва тая работа, братко — промърмори Греблото, като отиде до Френтис и изгледа сестрата с явно недоверие. — Мрачното не бива да бъде виждано.
— Светът се промени с падането на Варинсхолд — каза Френтис. — Сега никой от нас няма къде да се скрие.
Изведнъж сестра Мериал потръпна рязко, гърбът ѝ се изви и очите ѝ се отвориха, а от устните ѝ се откъсна уплашено ахване. Тя клюмна напред със стон, закри лицето си с ръце, а слабите ѝ рамене се разтресоха в хлипове.
— Не ми харесва тая работа — повтори Греблото и се върна при огъня.
Френтис отиде при Мериал, която сега беше увила ръце около себе си, а на лицето ѝ бе изписана скръбна безнадеждност.
— Сестро? — попита той.
Тя вдигна очи към него, после ги извърна. Прокара длани по насълзеното си лице, стана и излезе от двора, без да каже и дума. Той изчака малко, преди да я последва, и я намери да седи на един постамент в градините. Статуята, намирала се някога там, беше съборена и отмъкната по време на бунтовете, без съмнение за да бъде претопена, тъй като бронзът беше ценен метал. Сестра Мериал изведнъж му се стори много млада, краката ѝ висяха от постамента, а мокрото ѝ от сълзи лице бе вдигнато към небето. Тя го погледна, после отново впери очи в звездите.
— Различни са — каза. — Не всички, само някои.
— Ръката на Девата сочи към дома — рече той.
Тя кимна и сведе поглед.
— Аспект Кейнис е мъртъв.
Френтис трепна, когато болката го прониза — поразяваща и внезапна. Той отиде до постамента ѝ опря ръце на нащърбения му ръб.
— Съпругът ти ли ти го каза?