— Брат Лерниал. Мисля, че сте се срещали.
— Не знаех, че Седмия орден позволява брака.
— Разбира се, че го позволява. Откъде мислиш, че идват всички малки братя и сестри? Ние винаги сме били по-скоро семейство, отколкото орден, но вечно търсим свежа кръв.
Той въздъхна, после се усмихна уморено.
— Как е станало?
— В битка. Подробностите са неясни, дарбата на съпруга ми е малко непостоянна, особено когато е примесена с толкова скръб. Доста ужасен сблъсък, доколкото можах да разбера. Твоите червени мъже наистина са отвратителна сган. Изглежда в крайна сметка кралицата е удържала победа, така че се съмнявам, че броят им продължава да е девет хиляди.
„Кейнис…“ Беше го видял само веднъж във Варинсхолд, кратък разговор на портата на Черната твърд.
— Чакат ни много изпитания, братко — беше казал той. — Мога само да ти пожелая сполука.
Кейнис, който бе хвърлил толкова труд да го учи на историята на ордена — с малък успех, но той въпреки това ценеше уроците му. При мъчителното си пребиваване в ямите Френтис си беше запълвал времето между битките, като ровичкаше в паметта си, за да си спомни многото истории на Кейнис: знаеше, че те някак си подхранват връзката му с ордена, помагат му да остане брат, а не роб.
— Двамата с аспекта някога бяхме братя — каза той на Мериал. — Научих много от него.
— Аз също. Разбираш ли, той беше мой инструктор. Срещахме се тайно, когато не беше нужен в ордена. Той ме научи на толкова много неща, за Вярата, за загадките… — Тя отново вдигна поглед към небето. — За звездите.
Той я докосна по ръката.
— Скърбя за загубата ти, сестро.
— Казах на съпруга си — каза тя, докато той се извръщаше. — За лейди Рева и всичко останало.
— Разбра ли нещо за намеренията на кралицата?
— Само че не са се променили. — Тя се обърна към града, проснат пред тях, с огньове, трепкащи сред многото разрушени сгради, и кладите, които продължаваха да горят зад стените. — Напред към Волар.
— Кои бяха те?
Той стои на улицата пред хлебарницата и гледа пак надолу към момиченцето и майка му.
— Как можеш да си тук? — пита.
Тя излиза на открито. Носи същото лице, което той помни — лицето, което е носила, когато са убивали заедно.
— Ти сънуваш и аз сънувам. — Кимва към майката и детето. — Познаваше ли ги?
Той вижда, че лицето не е наистина същото, жестокостта, лудостта не са изчезнали съвсем, но са смекчени, сякаш този споделен сън някак си смъква от нея будната ѝ същност.
— Не. Загинаха при падането на града.
— Винаги така упорито тънеш в чувство за вина, скъпи. — Тя се приближава, крачи през труповете, които покриват улицата като килим, и хвърля безразличен поглед към мъртвите майка и дъщеря. — Във войните е така. Бушуват битки и дребните хорица умират.
В гърдите му се надига стар, отдавна подклаждан гняв.
— Дребните хорица ли?
— Да, любими, дребните хорица. — В гласа ѝ има нотка на уморено нетърпение, като при учител, който повтаря на ученика си често забравян урок. — Слабите, незначителните, ограничените духом. Всъщност онези, които не са като нас.
Гневът му нараства, извиква думи, които е копнял да изрече по време на смъртоносното им пътуване, сега вече невъзпирани от никакво обвързване.
— Ти си напаст — казва ѝ той. — Чума върху света, която скоро ще бъде заличена.
Върху лицето ѝ няма никакъв гняв, само лека усмивка. Погледът ѝ е тъжен, но и изпълнен със знание, което му напомня колко е стара, колко много трупове е виждала.
— Не. Аз съм единствената жена, която някога ще обичаш.
Той усеща, че се отдръпва, макар че същевременно не може да откъсне очи от лицето ѝ.
— Знам, че го чувстваш — казва тя, докато върви към него. — Колкото и дълбоко да го заравяш, колкото и гняв да разпалваш в себе си, за да го удавиш. Ти видя бъдещето, което можехме да споделим, което ни беше писано да споделим.
— Зловредна илюзия — казва той.
— Нашето дете няма да се роди никога — казва тя, вече неумолимо. — Но ние ще си направим друго, наследник на толкова велика династия…
— Стига! — Яростта му е достатъчно силна да я накара да спре, разпалената от нея жар праща вълнички през земята и заплашва да разкъса сънния пейзаж. — Никога не съм искал да участвам в смахнатите ти замисли. Как можеш да си въобразиш, че някога бих се поддал на амбицията ти? Що за лудост те тласка? Какво те е извратило така? Какво е станало от другата страна на онази врата?