— Хубава земя за конете — подхвърли тя на Мъдрост около час преди пладне. Ездата беше бърза, но не и уморителна. Пътуването ѝ през владенията на лонаките я бе накарало да свикне с дългите часове на седлото. Освен това Стрела беше по-бърза от бедния стар Самур и не толкова капризна като Стъпко.
— Но хълмовете пак са прекалено много за вкуса на хората ми — отвърна Мъдрост, след като отпи глътка вода от мяха си. — И откакто дойдохме тук, не сме зървали лос. Това дразни някои от младежите, защото истинската зрялост идва едва когато убиеш първия си лос.
Лирна огледа ездачите наоколо и забеляза как очите им току се стрелкат към лицето ѝ, но без нито помен от страхопочитанието, показвано от хората на Кралството. Забелязваше по-скоро нещо като неловкост от факта, че са се озовали толкова близо до нея.
— Вие го наричате Мрачното — каза Мъдрост, предугадила някак си въпроса, който Лирна се готвеше да зададе. — Ние му викаме просто „екзила“, което на вашия език значи „сила“.
— Не е сила, която притежавам аз — изтъкна Лирна.
— Няма значение. Ние знаем за нея, но малцина от нас са докоснати от такива дарби.
— Онези, които са, откриват, че са избягвани, предполагам.
Мъдрост се позасмя.
— Не ни съдете според стандартите на своя народ, ваше величество. Надарените не са избягвани, а уважавани. Колкото по-голяма е силата, толкова по-голямо е уважението, а ако е достатъчно голяма, уважението може да прерасне и в страх. Досега няма предание, нито песен в нашата история, които да разказват за сила по-голяма от тази, която ви изцери. Те се тревожат какво би могло да означава това.
— Ами ти?
Сбръчканите от старост устни на Мъдрост се извиха в усмивка — слаба, но пропита със съчувствие.
— Не, велика и ужасна кралице, аз отлично знам какво означава.
Санеш Полтар се приближи на високия си петнист жребец и кимна предпазливо на Лирна.
— Разузнавачите съобщават за много мъже на юг от нас — каза бойният вожд на Мъдрост. — Кралицата остава тук, докато отидем да погледнем.
— Не мисля — заяви Лирна и хвърли на еорила ослепителна усмивка.
— Граничният лорд нареди да ви пазим по-зорко от всеки друг — отвърна Санеш Полтар. — А ние сме подчинени на него, не на вас.
— Аз пък не съм подчинена на никого. — Тя дръпна юздите на Стрела, за да я извърти на юг, и я пришпори в галоп.
Разбира се, еорилите скоро я настигнаха. Тя остана доволна от суровия поглед, който ѝ хвърли Санеш Полтар, докато я подминаваше. Илтис и Бентен заеха позиции от двете ѝ страни и заедно продължиха да се носят подир ездачите. Лирна откри, че мига от влезлия в очите ѝ прах. Слънцето вече се издигаше, за да изсуши земята.
След половин час превалиха едно ниско възвишение и спряха до бойния вожд, който оглеждаше равнината от другата страна. От изток и запад съгледвачите му препускаха в идеално координиран ред, докато главната част от ездачите му остана на ниското било. Лирна забеляза, че повечето са запънали стрели в роговите си лъкове.
Санеш Полтар оглеждаше долината със зоркостта на ястреб. Тя проследи взора му, но не видя нищо освен голата местност.
— Колко души са видели? — попита Лирна.
— По-малко, отколкото имаше в града — отвърна бойният вожд, без да я поглежда. — Повече, отколкото имаме ние.
„Дали е бил още един волариански отряд, пратен от Токрев да опустошава Юга?“, зачуди се тя. Маркен беше претърсил ума на мъртвия генерал и бе открил нещо, което описа като блато от суетна амбиция и дребнава завист, но нито намек за друга голяма военна сила наблизо. „Може ли да са слезли на сушата по-рано? — зачуди се тя. — Токрев да е повикал втората вълна, за да ускори завоеванието?“
Санеш Полтар се изпъна в седлото и посочи. Минаха още няколко секунди, преди Лирна да ги забележи: малка група конници, навлизащи в галоп в долината. Заковаха се на място при вида на толкова много конници, очертани на фона на небето. Разгърнаха се във ветрило, все още твърде далеч, за да се различат подробности, и един от тях препусна назад и изчезна. До Лирна Мъдрост откачи лъка си от седлото. „Колкото и да е стара — помисли си Лирна, — от нея пак се очаква да се бие.“
Конниците в долината чакаха. На Лирна ѝ се стори странно, че никой още не е изтеглил меч. А после над ръба на долината се появи висок пряпорец, който се поклащаше начело на пехотинска колона, водена от мъж на кон. Войниците навлязоха в долината в гъст строй, без да се опитват да заемат бойна формация, и Лирна разбра защо, когато изображението върху знамето стана по-ясно: кула, издигаща се от развълнуван океан.